Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли в земния жител. Имаше чувството, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим му предстоеше да се срещне, но кога ще стане това, не бе ясно. Тогава излизаше, че ученият е доста примитивна личност, нещо като момченце, което във филма „Война и мир“ се интересува само от баталните сцени. Това беше обидно. Максим бе представител на Земята и, честна дума, имаше всички основания да разчита на по-сериозен партньор за контакт.

Наистина можеше да се предположи, че този свят е разположен на кръстопътя на неведоми междузвездни трасета и гостите от други планети тук не са рядкост. Поради това не създават специални авторитетни комисии за всеки новопристигнал, а изцеждат от него интересуващата ги информация и приключват. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с лъснатите копчета, явно не специалисти, се бяха ориентирали в ситуацията, и без всякакво колебание го отпратиха право където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени, че сега аборигените се отнасят с определено недоверие към всички представители на други планети. В такъв случай, заниманията на професора с ментоскопа бяха само имитация на контакт, печелене на време, докато други високи инстанции решаваха съдбата на Максим.

„Така или иначе, положението ми е лошо — реши той, давейки се с последното парче. — Трябва по-бързо да науча езика и всичко ще се изясни.“

— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.

Младежът въздъхна и стана. Излязоха в мръсносиния дълъг коридор, отдясно и отляво на който се редяха еднакви затворени врати — същите като тази на неговата стая. Никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу зад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени другопланетни жители, очакващи съдбата си.

Риба вървеше с широка мъжка крачка, права, като че глътнала бастун, и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметиката и бедната жена не ползваше такива средства. С редките си безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с огромните си, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите си краченца навярно беше невъзможно да има високо самочувствие, освен пред чуждопланетни същества, и то ако не са хуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше с нея пренебрежително, а Хипопотама изобщо не я забелязваше и използваше обръщението „Ъъъ…“, което вероятно съответстваше на интеркосмическото „Еее…“. Максим си спомни за своето, също не много добро, отношение и почувствал угризение, я догони, погали я по костеливото рамо и каза:

— Нолу е юнак и добра…

Тя вдигна към него изпосталялото си лице и като никога заприлича на учудена платика. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго рече:

— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.

Младежът се сконфузи и пак изостана.

Така стигнаха края на коридора. Риба бутна вратата и влязоха в голямата светла стая, която той наричаше приемна. Прозорците бяха обезопасени с правоъгълни решетки от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше към лабораторията на Хипопотама, а пред нея винаги стояха двама много едри и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздрави и като че ли постоянно се намираха в транс.

Жената веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той поздрави и, както винаги, не му отговориха. Вратата остана открехната, оттам се чуваше гръмкият ядосан глас на учения и звънкото прещракване на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и се загледа в мъгливия мокър пейзаж, в гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, във високата метална кула, едва видима в мъглата. Гледката бързо му омръзна и, без да чака да го поканят, влезе в лабораторията.

Тук, както обикновено, приятно миришеше на озон и мигаха дублиращите екрани. Плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и с прякор Лампион се преструваше, че настройва апаратурата, но всъщност с интерес се вслушваше в избухналия в лабораторията скандал.

На стола, зад бюрото на Хипопотама, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и зачервени подпухнали очи. Професорът стоеше пред него разкрачен, с ръце, подпрени на кръста, и приведен напред. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата му във всички посоки хвърчеше слюнка.