Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

Максим се дръпна от прозореца и застана в средата на тясната стаичка. Чувстваше немощ, апатия и душевна умора. После се застави да се стегне и да се разкърши, използвайки вместо гира тежкия дървен стол.

„Така скоро съвсем ще се отпусна — угрижено си помисли той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, но после ще избягам, ще поскитам малко из горите. Добре ще е да се кача в планините — тукашните изглеждат хубави, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? «Зартак». Интересно, това тяхното име ли е, или означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега. Десет денонощия вече съм тук, а нищо не съм направил.“

Влезе в банята, няколко минути пухтя и се разтрива под режещия изкуствен дъждец, противен, колкото и естествения, само дето бе малко по-студен, твърд, варовит. И за капак — хлориран и течащ през метални тръби.

Изтри се с дезинфекцирана кърпа и недоволен от всичко — и от тази мрачна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено мазната закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото.

Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба пак затваряше прозореца.

— Здравейте — каза Максим на местния език. — Не трябва. Прозорец.

— Здравейте — отвърна тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд. Лошо.

— Риба — произнесе младежът на руски.

Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба, заради изражението на лицето и нейната невъзмутимост.

Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, после посочи Максим: „Мъж“, сетне към втръсналата му роба, висяща на облегалката на стола: „Дреха. Трябва!“.

Кой знае защо не можеше да гледа мъж, облечен само по къси панталони — той непременно трябваше да е навлечен от краката до главата.

Максим започна да си надява дрехите, а тя оправи леглото му, въпреки че винаги й казваше, че ще го оправя сам. Избута на средата масата, която той всеки ден отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим непрекъснато затваряше до края, и всичките еднообразни негови „не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „трябва“.

Младежът закопча робата с единственото счупено копче при шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог:

— Не искам. Не трябва.

— Трябва. Храна. Закуска.

— Не искам закуска. Не е вкусно.

— Трябва закуска. Вкусно.

— Риба — вдъхновено каза Максим. Вие сте жестока. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, щях да изляза от кожата си, но да ви намеря храна според вкуса ви.

— Не разбирам — със съжаление изрече тя. — Какво значи риба?

Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, той взе хартия и нарисува платика във фас. Тя внимателно разгледа картинката и я сложи в джоба на халата си. Прибираше всички негови рисунки и ги отнасяше някъде. През свободното време и нощем, когато не му се спеше и нямаше какво друго да прави, рисуваше много и с удоволствие. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомични разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Употребяваше купища хартия и всичката изчезваше в джоба на Риба, без някакви видими последствия. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свой метод и нямаше намерение да се отказва от него.

Универсалната таблица на линкос, с изучаването на която би трябвало да започне всеки контакт, изобщо не го интересуваше. Само Риба обучаваше младежа на местния език, и то само за да разбира, че трябва да облича робата и да затваря прозореца. Експерти по контакт липсваха. С Максим се занимаваше само Хипопотама.

Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринайсет-шестнайсет часа в денонощие. При това ментоскопът на професора беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в спомените и имаше прилично висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина не е нужно да знаеш езика на другия. Но Хипопотама използваше апарата някак странно. Категорично, и дори с известно негодувание, отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше различно. Младежът специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономическия и културен живот на Земята. Но те изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той гримасничеше, мучеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки звучната думичка „массаракш“ [2] В изданието на „ИнфоДАР“ преводачът и редакцията са предпочели въпросната ругатня да я предадат с едно „с“ („масаракш“), а не както е в оригиналния текст на руски и в предишните български издания на „Обитаемият остров“: с двойно „с“ — „массаракш“. Тази ругатня е сложна дума („мас-саракш“) и приблизително означава „свят наопаки“; в повестта „Бръмбар в мравуняка“ и в други творби на братя Стругацки планетата, на която е попаднал Максим Камерер, вече се назовава с втората лексикална основа на думата — Саракш. Ние от „Моята библиотека“ решихме да възвърнем автентичното изписване на тази култова за феновете на Стругацки дума — а именно „массаракш“ — Бел.NomaD. . Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораба или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лабораторията от пипалата на гигантския глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферния протуберанс предизвикваше у професора такъв възторг, сякаш през живота си не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които младежът заимстваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на човечеството.