Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

… Но какво е това? Той не пее, а стои облегнат, обръща глупавата си мургава глава, върти очи и непрекъснато се хили и зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка и с всички сили, с гвардейски юмрук да те фрасна и да излича гнусната ти бяла усмивка… Но не бива, не бива, това е недостойно за гвардееца: този е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, нещастна човешка развалина. А рижавата свиня се е свила в ъгъла от непоносима болка. Така е, вас винаги ви боли глава, когато ние се задъхваме от възторг, когато пеем своя боен марш и сме готови да си пръснем белите дробове, но да го допеем докрай. Възпитанико, престъпна мутро, иде ми да те сграбча за шибаната ти брада! Стани, мръснико! Стой мирно, когато гвардейците пеят марша си! И бой по главата, по главата, по наглите рачешки очички. На̀ ти! На̀ ти!

Гай отблъсна възпитаника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъп на възторжена възбуда ушите му звъняха, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа му.

Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щабният лекар, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Ротмистърът се мръщеше с отнесено изражение, като че искаше да си спомни нещо. На прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше смазано, той плюеше кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем като обикновено човешко лице и с неподвижни кръгли очи гледаше Гай.

— Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Та, какво исках да кажа… или вече казах? Чакайте, Зогу, оставете ми поне една глътка…

Максим се събуди с натежала глава. В стаята беше задушно. През нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, и когато бе отворен нямаше голяма полза — градът бе прекалено близо, през деня над него ясно се виждаше неподвижна сиво-кафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гонеше насам; не помагаше нито петият етаж, нито парка долу. „Сега да можех да взема един йонен душ — мислеше Максим, — да изтичам гол в градината, но не в тази шугава, полуизгнила и сива от смога, а в нашата, край Ленинград, на Каре лекия полуостров. После да потичам петнайсетина километра около езерото, да го преплувам, двадесетина минути да попълзя по дъното, за да си поупражнявам белите дробове, да полазя между хлъзгавите подводни камъни…“

Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко вдъхна влажния въздух и се закашля — беше пълен с мръсотия, а дъждовните капки имаха метален вкус. По автострадата с вой летяха коли. Долу, под прозореца, блестяха мокри листа. Върху високата каменна ограда имаше стъкла, които искряха. В парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод. Както винаги, двата комина лениво бълваха гъсти струи отровен дим, който се стелеше над земята.

Задушен свят. Неблагоприятен, болезнен. Целият е неуютен и тъжен като онова административно помещение, където хората със светли копчета и развалени зъби изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започваха да крещят до пресилване и Гай, това симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не оказа съпротива. Неблагополучен свят, в който течеше радиоактивна река, движеше се нелеп железен дракон и въздухът бе мръсен. Спомни си нечистоплътните пътници в тромавата триетажна желязна кутия на колела, и дивашката сцена, разиграла се в нея. Някакви грубияни, вонящи на водка, с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не я защити, всички в натъпкания вагон гледаха настрани; само бледият от злоба или може би от страх Гай скочи, кресна им нещо и те се разкараха. В този свят имаше прекалено много омраза, страх и раздразнителност. Всички са възбудени и потиснати — ту са ядосани, ту депресирани. Гай, явно добър и симпатичен човек, понякога изпадаше в необяснима ярост, започваше жестоко да се кара със съседите си в купето, гледаше ме като звяр, после също така внезапно потъваше в дълбоко униние. Всички останали във вагона се държаха по същия начин. С часове седяха и лежаха напълно спокойни, тихо разговаряха, дори се смееха. Но изведнъж някой започваше да се кара със съседа си, онзи нервно се озъбваше. Околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се разрастваше, обхващаше целия вагон. След малко всички започваха да крещят един срещу друг, да заплашват, да се блъскат, някой се покатерваше върху главите на другите, размахваше юмруци, децата ревяха, възрастните раздразнено им дърпаха ушите. После скандалът постепенно стихваше, всички се цупеха, говореха без желание, без да се поглеждат. А понякога разправията се превръщаше в нещо съвсем непристойно: очите на хората се изцъкляха, по лицата им избиваха червени петна, гласовете им се издигаха до яростен вой, някой хистерично се кискаше, друг пееше, трети се молеше, вдигнал към небето треперещи ръце. Лудница. А зад прозорците меланхолично се носеха безрадостни сиви полета, опушени гари, грозни селца, развалини и кльощави дрипави жени изпращаха влака с хлътнали тъжни очи.