Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Речта на Виктория завърши неочаквано.

— Според мен този мост е не само ненужен, но и опасен. По този въпрос разполагам с експертно мнение. Както много от вас знаят, баща ми е водач на Гилдията на строителите на мостове. Именно той проектира моста. Сега ви моля да чуете какво има да ви каже.

— Боже… не може да го направи! — възкликнах аз.

— Леру не е Терминатор — каза Джейз.

— Знам. Но е загубил вяра.

Строителят на мостове Леру вече беше на платформата. Той застана до дъщеря си и изчака аплодисментите да затихнат. Не гледаше право в тълпата, а беше свел поглед към пода. Изглеждаше изморен, стар и победен.

— Хайде, Джейз. Няма да гледам как се унижава.

Джейз ме погледна несигурно. Леру се подготвяше да заговори.

Разбутах тълпата, защото исках да се махна преди да е казал нещо. Бях започнал да уважавам Леру и не желаех да стана свидетел на поражението му.

Малко по-нататък пак спрях.

Бях разпознал още някого, застанал зад Виктория и баща й. За миг не можах да си спомня нито името, нито лицето… после ми изплува. Това беше Елизабет Хан.

Бях шокиран да я видя отново. Бяха минали много мили, откакто си беше тръгнала: поне осемнайсет мили от времето, отброявано в града, много повече по моето субективно време. След като си беше отишла, се опитах да я изтрия от паметта си.

Леру беше започнал обръщението си към тълпата. Той говореше тихо и думите му не се чуваха добре.

Взирах се в Елизабет. Знаех защо е там. Когато Леру свършеше да се унижава, щеше да говори тя. Вече знаех какво щеше да каже.

Отново тръгнах напред, но изведнъж някой ме хвана за ръката. Беше Джейз.

— Какво правиш? — попита ме той.

— Онова момиче — отвърнах. — Познавам я. Тя не е от града. Не трябва да й позволяваме да говори.

Хората около нас ни подвикваха да замълчим. Мъчех се да се освободя от Джейз, но той ме задържаше.

Изведнъж избухнаха аплодисменти и разбрах, че Леру е свършил.

— Виж… трябва да ми помогнеш — казах на Джейз. — Не знаеш кое е това момиче!

С периферното си зрение забелязах Блейн, който идваше към нас.

— Хелуърд… видя ли кой е тук?

— Блейн! Помогни ми, за Бога!

Отново се напрегнах да се отскубна и Джейз с мъка ме удържа. Блейн се приближи бързо и хвана другата ми ръка. Двамата ме издърпаха назад, извън тълпата, до самия ръб на металната основа на града.

— Слушай, Хелуърд — каза Джейз. — Остани и я изслушай.

— Знам какво ще каже!

— Тогава позволи и на другите да го чуят.

Виктория пристъпи напред.

— Хора от града, още един човек иска да говори пред вас. Мнозина не я познават, защото тя не е от нашия град. Но онова, което има да каже, е от огромно значение и след това никой от вас вече няма да се съмнява какво трябва да направим.

Тя вдигна ръка и Елизабет излезе напред.

Елизабет говореше тихо, но гласът й стигаше ясно до всички присъстващи.

— За вас тук аз съм непозната — каза тя, — защото не съм родена като вас между стените на града. Но вие и аз сме от един и същ вид: ние сме хора и сме от планета, наречена Земя. Вие оцелявате в този град близо двеста години или седем хиляди мили според вашия начин за измерване на времето. Светът около вас тъне в анархия и разруха. Хората са невежи, необразовани и тънат в мизерия. Но не всички на този свят са в това положение. Аз съм от Англия, една страна, където започваме да възраждаме цивилизацията. Има и други страни, по-големи и по-могъщи от Англия. Така че вашето стабилно и организирано съществуване не е уникално.

Тя направи пауза, проверявайки реакцията на тълпата до момента. Цареше тишина.

— Дойдох във вашия град случайно и живях тук една миля, в отдела за пренасочване. — Това съобщение предизвика лека изненада. — Говорила съм с някои от вас, знам как живеете. После напуснах града и се върнах в Англия. Прекарах близо шест месеца там, опитвайки се да разбера града ви и неговата история. Сега знам много повече, отколкото при първото си посещение.

Тя отново направи пауза. Някъде от тълпата изкрещя мъж:

— Англия е на Земята!

Елизабет не реагира. Вместо това каза:

— Имам въпрос. Има ли някой тук, който отговаря за двигателите на града?

Настъпи кратко мълчание, след което Джейз каза:

— Аз съм член на Гилдията за тракция.

Към нас се извърнаха глави.

— Тогава може да ни кажете какво задвижва двигателите.

— Ядрен реактор.

— Опишете как се подава горивото.

Джейз ме пусна и отстъпи встрани. Почувствах как хватката на Блейн се разхлабва, вече можех да му избягам. Но и аз като всички останали се заслушах, вниманието ми беше привлечено от любопитните въпроси.