Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Може би бях наследил този фанатизъм, защото имах чувството, че в момента само аз съм съхранил инстинкта за оцеляване на града. За мен построяването на моста имаше смисъл, колкото и безнадеждна да изглеждаше задачата.

В един от коридорите срещнах Гелман Джейз. Според субективната ми преценка сега той беше много мили по-млад от мен, защото беше ходил на север съвсем рядко.

— Къде отиваш? — попита той.

— На север. В момента няма какво да правя в града.

— Няма ли да ходиш на събранието?

— Кое събрание?

— На Терминаторите.

— Ти ще ходиш ли? — запитах го.

В гласа ми сигурно пролича неодобрението, което изпитвах, защото той отвърна отбранително:

— Да. Защо не? За пръв път ще разкрият намеренията си.

— Ти с тях ли си? — попитах.

— Не… но искам да чуя какво ще кажат.

— Ами ако те убедят?

— Няма такава вероятност — заяви Джейз.

— Тогава защо ще ходиш?

— Толкова ли си тесногръд, Хелуърд?

Отворих уста, за да го отрека… но не казах нищо. Факт беше, че не съм отворен към промените.

— Не вярваш ли, че може да има и друга гледна точка?

— Вярвам… но по този въпрос няма спор. Те грешат и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Само защото човек греши не означава, че е глупак.

— Гелман, бил си в миналото — отвърнах аз. — Знаеш какво става там. Знаеш, че градът ще бъде отнесен там от движението на земята. Няма никакво съмнение какво трябва да направи градът.

— Знам. Но повечето хора са готови да се вслушат в думите им. И ние трябва да ги изслушаме.

— Те застрашават сигурността на града.

— Но за да победиш врага, трябва да го опознаеш. Отивам на събранието, защото за пръв път ще изкажат публично възгледите си. Искам да знам срещу какво заставам. Ако ще преминаваме през онзи мост, точно хора като мен ще се погрижат да успеем. Ако Терминаторите предлагат алтернатива, искам да я чуя. Ако не предлагат, искам да го знам.

— Заминавам на север — казах аз.

Джейз поклати глава. Поспорихме още известно време, после отидох с него на събранието.

Няколко мили по-рано работата по възстановяването на училището беше изоставена. Повредените части отдавна бяха разчистени, а отдолу се виждаше широката метална основа на града и се откриваше гледка към околността. В северния край на тази зона бяха извършени някои възстановителни работи — дървените ограждения и леко повдигната платформа пред тях служеха за импровизирана сцена.

Когато с Джейз излязохме от последната сграда и тръгнахме натам, вече се беше събрала публика. Изненадах се, че са дошли толкова много хора; постоянното население на града вече беше значително намаляло заради мъжете, изтеглени да работят по моста, но по груба преценка определих, че присъстват поне триста-четиристотин души. Със сигурност имаше и хора, които не бяха тук. Може би работниците на моста, Навигаторите и някои прекалено горди членове на гилдии?

Някой вече говореше и тълпата слушаше без да реагира особено. Разпознах го, беше един от специалистите по синтетични храни. Описваше особеностите на терена, през които преминаваше сега градът.

— …почвата е богата и имаме добри шансове да отгледаме наши собствени посеви. Имаме предостатъчно вода както тук, така и на север от нас.

Смях.

— Климатът е подходящ. Местните хора не са враждебно настроени, нито е нужно да ги настройваме срещу себе си…

След малко той свърши и се чуха слаби аплодисменти. Следващият говорител беше Виктория.

— Хора от града, изправени сме пред още една криза, предизвикана от Съвета на навигаторите. В продължение на хиляди мили ние си проправяме път през тази земя и полагаме нечовешки усилия, за да оцелеем. Нашият начин на оцеляване е да се движим напред, на север. Зад нас — и тя замахна с ръка, за да обхване обширната равнина, която се простираше отвъд южния край на платформата — е изминалият период от нашето съществуване. Пред нас, казват ни те, има река. Река, която трябва да прекосим, за да гарантираме оцеляването си. Не ни казват какво има отвъд реката, защото не знаят.

Виктория говори дълго време и, признавам си, бях предубеден срещу нея още от първите й думи. Звучаха ми като евтина реторика, но тълпата изглежда ги харесваше. Може би не бях толкова безразличен, колкото предполагах, защото когато тя описваше построяването на моста и хвърли обвинението, че мнозина мъже са загинали, аз пристъпих напред, за да възразя. Джейз ме хвана за ръката.

— Хелуърд… недей.

— Говори глупости! — казах аз, но сред тълпата вече се бяха разнесли гласове, че това е само слух. Виктория го призна, но добави, че на строежа на моста вероятно стават повече неща, отколкото знаят хората; тези думи бяха посрещнати с известно одобрение.