Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

В средите на гилдиите решителността оставаше почти непроменена. Имаше много оплаквания и несъгласие с решенията, но като цяло всички приемаха, че мостът трябва да се построи. Спирането на града си оставаше немислимо.

— Ще приемеш ли поста на Навигатор? — попитах.

— Така мисля. Не искам да се оттеглям, но…

— Да се оттегляш? Изобщо не става въпрос за това.

— Искам да кажа да се оттегля от активна работа в гилдията — каза той. — Такава е новата политика на Навигаторите. Вярват, че като вкарат в Съвета мъже, които играят активна роля, ще се сдобият с по-убедителен глас. Точно затова, между другото, те искат в Съвета.

— Работата ми е на север — отвърнах аз.

— И моята. Но стигаме до възраст…

— Не трябва да мислиш за оттегляне — прекъснах го аз.

— Ти си най-добрият Строител на мостове в града.

— Така се говори. Никой не е толкова нетактичен да каже, че последните ми три моста бяха неуспешни.

— Имаш предвид онези, които реката разруши?

— Да. И новият ще си отиде, ако има още една буря.

— Самият ти каза…

— Хелуърд… не съм човекът, който ще построи този мост. Той има нужда от млада кръв. Нов подход. Може би корабът е решението.

И Леру, и аз разбирахме какво означаваше за него това признание. Гилдията на строителите на мостове беше най-гордата в града. Всички мостове досега бяха оправдавали надеждите.

Продължихме да вървим.

Почти с пристигането си в града започнах да се питам кога ще се върна на север. Атмосферата тук не ми харесваше; струваше ми се, че хората са заменили старата система на потисничество от страна на гилдиите със самоналожена заслепеност за реалността. Лозунгите на Терминаторите бяха навсякъде, а по коридорите бяха разхвърляни лошо напечатани листовки. Хората говореха за моста и изпитваха страх. Мъжете, които се връщаха от работа, разказваха за провалите, говореха за построяването на мост към някакъв далечен бряг, който не се вижда. Разпространяваха се слухове, вероятно създадени от Терминаторите, за десетина убити мъже, за още атаки от местните жители.

В стаята на Изследователите на бъдещето ме посрещна Клаузвиц, който вече беше Навигатор. Той ми връчи официално писмо от Съвета на навигаторите, с което ме канеха да се присъединя към тях, като се посочваха имената на човека, направил предложението (Клаузвиц) и на човека, който го беше подкрепил — МакМахон.

— Съжалявам — казах. — Не мога да го приема.

— Нуждаем се от теб, Хелуърд. Ти си един от най-опитните ни хора.

— Може би. Имат нужда от мен на моста.

— Би свършил по-добра работа тук.

— Не мисля така.

Клаузвиц ме отведе встрани и ми заговори поверително.

— Съветът създава работна група за справяне с Терминаторите — каза той. — Искаме да участваш в нея.

— Как ще се справите с тях? Ще им забраните да говорят?

— Не… ще се наложи да постигнем компромис с тях. Те искат да изоставим града завинаги. Ние ще направим отстъпка и ще се откажем от моста.

Аз го погледнах без да вярвам.

— Не мога да бъда част от това — отсякох.

— Вместо това ще построим кораб. Не голям, дори не толкова сложен, колкото града. Просто достатъчно голям, за да ни откара до отсрещния бряг, където ще построим отново града.

Върнах му писмото и се обърнах.

— Не — казах аз. — Това е последната ми дума.

ПРИГОТВИХ СЕ ДА НАПУСНА града незабавно, решен да отида отново на север и да проуча още веднъж реката. Докладите от проучванията ни потвърждаваха, че реката наистина е река, че бреговете не описват кръг и че това не е езеро. Езерата могат да бъдат заобиколени, реките трябва да бъдат прекосени. Спомних си за оптимистичната забележка на Леру, че отсрещният бряг може да се покаже, когато реката наближи оптимума. Това беше отчаяна надежда, но ако успеех да намеря отсрещния бряг, нямаше да има повече възражения към моста.

Вървях през града, осъзнавайки, че с думите и намеренията си бях предопределил действията си. Харесвах идеята за моста, въпреки че се бях разграничил от инициаторите за изграждането му: Съвета. В известен смисъл бях сам, духом и телом. Ако се планираше компромис с Терминаторите, накрая щеше да ми се наложи да го приема, но засега мостът беше единствената конкретна реалност, колкото и да беше неправдоподобен.

Спомних си нещо, което Блейн беше казал веднъж. Той описваше града като фанатично общество, а аз оспорих твърдението му. Каза още, че едно от определенията за фанатик е човек, който продължава да се бори за своя шанс, след като е загубил всяка надежда. Градът се бореше за шанса си още от времето на Дистейн и имаше седем хиляди мили писана история, нито една от които не беше извоювана лесно. Не е възможно човечеството да оцелее в тази среда, беше казал Блейн, и все пак градът продължаваше да оцелява.