Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Знаеш ли къде се намираш?

Той не се обърна.

— Не — отвърна. — И никога няма да разберем.

— Португалия. Тази страна се нарича Португалия. Тя е в Европа.

Тя заобиколи, за да може да вижда лицето му. За миг погледът му се спря върху Елизабет, но изражението му беше равнодушно. Той само поклати глава и мина покрай нея, като тръгна към коня си. Бариерата беше непробиваема.

Тя отиде при коня си и го възседна. Тръгна с него покрай брега, а после се насочи към вътрешността, за да се върне в центъра. След няколко минути развълнуваната синева на Атлантика изчезна от поглед.

БУРЯТА ВИЛНЯ ЦЯЛА НОЩ и никой от нас не можа да мигне. Лагерът ни беше на половин миля от моста, а звукът от прииждащите с грохот вълни достигаше до нас като глух, неясен тътен, почти притъпен от ревящия вятър. Във въображението си, ако не и в действителност, чувахме как дървото се цепи при всяко затишие.

Призори вълнението утихна и успяхме да поспим. Не за дълго, защото скоро след изгрев-слънце мъжете в кухнята започнаха да ни раздават храна. Никой не каза и дума, докато се хранехме. Имаше само една тема за разговор, но не се говореше за нея.

Отправихме се към моста. Бяхме изминали едва петдесет метра, когато някой посочи парче счупено дърво, изхвърлено на речния бряг. Това беше лоша поличба и наистина се оказа вярна. От моста не беше останало нищо друго, освен четирите основни стълба, забити в твърдата земя най-близо до брега.

Хвърлих поглед към Леру, който през тази смяна отговаряше за всички операции.

— Имаме нужда от още дървен материал — каза той. — Търговец Норис… вземете трийсет мъже и започнете да сечете дървета.

Изчаках да видя реакцията на Норис; от всички членове на гилдии на обекта той изпитваше най-голяма неохота за работа и се оплакваше доста в началото. Сега той не протестира. Всички вече се бяхме примирили.

Той само кимна на Леру, събра група мъже и се отправи към лагера, за да вземе трионите за рязане на дървета.

— Значи започваме отново — обърнах се аз към Леру

— Разбира се.

— Дали този ще бъде достатъчно здрав?

— Ако го построим правилно.

Той започна да организира разчистването на строителната площадка. Зад нас вълните, все още гигантски след бурята, се разбиваха в речния бряг.

Работихме цял ден и до вечерта обектът беше разчистен, а Норис и хората му бяха изтеглили четиринайсет дънера до площадката. На следващата сутрин можехме да продължим работа.

Привечер потърсих Лepy. Той седеше сам в палатката си и очевидно проверяваше чертежите на моста, но видях, че погледът му блуждае.

Не изглеждаше доволен, че ме вижда, но ние двамата отговаряхме за обекта и той знаеше, че не съм тук без причина. Сега бяхме горе-долу на една възраст: поради естеството на работата ми на север аз натрупах много субективни години. Това пораждаше известно неудобство помежду ни, тъй като той беше баща на бившата ми жена и в същото време сега бяхме връстници. Никой от нас не го споменаваше директно. Самата Виктория все още беше едва няколко мили по-възрастна, отколкото когато се оженихме и пропастта между нас сега беше толкова голяма, че всичко, което знаехме един за друг, усещах безвъзвратно загубено.

— Знам какво си дошъл да ми кажеш — започна той. — Че не можем да построим мост.

— Трудно ще е — отвърнах аз.

— Не… искаш да кажеш невъзможно.

— Ти какво мислиш?

— Аз съм строител на мостове, Хелуърд. От мен не се очаква да мисля.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш.

— Добре… но щом има нужда от мост, аз го строя. Без да задавам въпроси.

— Винаги е имало отсрещен бряг. — казах аз.

— Това няма значение. Можем да построим понтон.

— И когато сме насред реката, откъде ще вземем дървен материал? Къде ще забием анкерите за кабелите? — Седнах неканен срещу него. — Всъщност грешиш. Не дойдох да те видя за това.

— Е?

— Отсрещният бряг — казах аз. — Къде е?

— Някъде там.

— Къде?

— Не знам.

— Откъде знаеш, че има бряг?

— Трябва да има.

— Защо тогава не можем да го видим? — попитах аз. — От този бряг тръгнахме на няколко градуса от перпендикуляра, но пак трябваше да можем да видим брега. Кривата…

— …е вдлъбната. Знам. Да не смяташ, че не съм мислил за това? Бихме могли да виждаме до безкрая. Ами мъглата в атмосферата? Можем да виждаме само на двайсет-трийсет мили и то при ясно време.

— Ще построиш мост, дълъг трийсет мили?

— Не мисля, че ще ни се наложи — каза той. — Според мен всичко ще е наред. Защо иначе да упорствам?