Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

Макар да беше убедена в искреността на Хелуърд и в несъмненото съществуване на града и неговото население, както и в странните представи, около които тези хора бяха изградили оцеляването си, тя не можеше да забрави основното противоречие. Градът и неговите хора съществуваха на Земята, Земята, която познаваше, и каквото и да беше видяла, каквото и да казваше Хелуърд, нямаше как да е обратното. Доказателствата, в които вярваха те, нямаха смисъл.

Но когато границата бъдеше поставена под съмнение, се озоваваха в задънена улица.

— Напускам града утре — каза Елизабет.

— Ела с мен. Пак отивам на север.

— Не… Трябва да се върна в селото.

— Заради сделката с жените?

— Да.

— И аз отивам натам. Ще яздим заедно.

Още едно противоречие: селото се намираше югозападно от града.

— Защо дойде в града, Лиз? Ти не си от местните жени.

— Исках да те видя.

— Защо?

— Не знам. Ти ме изплаши, но видях другите мъже, които приличаха на теб, да търгуват с хората от селото. Исках да разбера какво става. Сега ми се иска да не го бях правила, защото ти все още ме плашиш.

— Вече не бълнувам, нали? — попита той.

Тя се разсмя… и осъзна, че го прави за първи път, откакто беше дошла в града.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — По-скоро… не мога да го определя. Всичко, което имам за даденост, е различно тук в града. Например начинът, по който възприемате причините и смисъла на съществуването. Тук е концентрирана огромна решителност, все едно, че този град е единственият фокус на цялото човешко съществуване. Знам, че не е така. В света има милион други неща, които можеш да направиш. Оцеляването несъмнено е важно, но не и единствено. Тук наблягате върху идеята си за оцеляване на всяка цена. Била съм извън града, Хелуърд, далеч извън града. Каквото и да си мислиш, това място не е центъра на вселената.

— Центърът е — заяви той. — Защото ако престанем да вярваме в това, всички ще умрем.

ЗАМИНАВАНЕТО СЕ ОКАЗА ЛЕСНО. Елизабет слезе при конюшните заедно с Хелуърд и още един мъж. Представи го като Изследовател на бъдещето Блейн, взеха три коня и се отправиха в посока, която според Хелуърд беше север. Тя отново се усъмни в посоките, тъй като съдейки по разположението на слънцето, вярната посока беше на югозапад, но не спомена нищо. Вече дотолкова беше свикнала с неговото поведение да защитава онова, което смяташе за логично, че не виждаше смисъл да му противоречи. Прие правилата на града, дори и да не ги разбираше.

Докато излизаха от града, Хелуърд посочи огромните колела, върху които той беше монтиран, и обясни, че движението напред е много бавно и поради това почти незабележимо. Все пак, както й обясни, градът изминаваше около една миля на всеки десет дни. На север или на югозапад, зависи как възприемаш посоките.

Пътуването отне два дни. Говореха много. Повечето от казаното остана неразбрано за нея.

За днес получи много нова информация и не беше в състояние да възприема повече.

Вечерта на първия ден те минаха на около миля от нейното село и тя каза на Хелуърд, че се прибира.

— Не… ела с нас. Ще се върнеш по-късно.

— Искам да отида в Англия — каза тя. — Мисля, че мога да ви помогна.

— Трябва да видиш това.

— Кое?

— Не сме сигурни — каза Блейн. — Хелуърд мисли, че ти ще можеш да ни кажеш.

Тя се противопоставя още, но накрая тръгна с тях.

Странно с каква охота беше преплела живота си с различните проблеми на тези хора. Може би защото се идентифицираше с някои от тях или защото обществото в града водеше необяснимо за нея цивилизовано съществуване — с всичките му необичайни традиции — в една местност, която беше унищожавана от анархията поколения наред. Беше прекарала в селото само няколко седмици, през които селският мироглед, сляпата летаргия, неспособността за справяне дори с най-незначителния проблем бяха подкопали волята й да посрещне предизвикателствата, които й поставяше работата. Но хората от града на Хелуърд бяха друга класа. Очевидно те бяха потомци на общност, която по някакъв начин беше успяла да се съхрани по време на Катастрофата и сега продължаваха да живеят в миналите времена. Но дори и така, обществото им беше уредено: имаше дисциплина, целенасоченост и жизненоважно усещане за собствената им идентичност, каквото и противопоставяне да съществуваше между вътрешните сходства и външните различия.

Затова когато Хелуърд я помоли да отиде с тях, а Блейн го подкрепи, тя не можа да откаже. Със собствените си действия се беше замесила в делата на тяхната общност. Знаеше, че по-късно ще трябва да приеме последствията за това, че е напуснала селото — можеше да оправдае отсъствието си, като каже, че е искала да разбере къде отвеждат жените, — но сега чувстваше, че трябва да свърши докрай работата си. Накрая сигурно щеше да се намери някакъв официален орган, който да се погрижи за хората от града, но дотогава отговорността падаше върху нея.