Нил Шустерман - Косачи

— Но… аз още не съм ръкоположен, не мога да извършвам Прибирането.

— Няма да е Прибирането — успокои го Волта и сложи ръка на рамото му. — Линейки дронове чакат в готовност. Щом приключиш с тях, ще бъдат откарани в най-близкия възстановителен център и само след ден-два ще са като нови.

— Но… но… — Роуан не можеше да намери съществен аргумент и възкликна само: — Не е редно!

— Чуй ме сега — заговори Косач Годар и пристъпи напред. — На моравата има тринайсет души. Всеки един от тях присъства по свой избор и на всеки един се плаща добре за службата му. Всички са напълно наясно защо са тук, знаят каква е задачата им и са повече от щастливи да я изпълнят, а аз очаквам същото и от теб. Затова си свърши работата.

Роуан извади оръжията си и ги погледна. Тези остриета днес нямаше да се забиват в памук, а в плът.

— Сърца и югуларни вени — нареди му косач Годар. — Унищожи субектите скоростно. Ще ти засечем време.

На Роуан му се искаше да възрази, да настоява, че не може да го направи, но колкото и силно да го подсказваше сърцето му, толкова по-ясна беше истината в съзнанието му.

Да, можеше.

Точно с тази цел тренираше. Нужно беше единствено да изключи съзнанието си. Знаеше, че е способен да го извърши, и мисълта го ужасяваше.

— Трябва да покосиш дванайсет от тях — инструктира го Косач Годар — и да оставиш последния жив.

— Защо да оставям последния?

— Защото аз ти казвам.

— Хайде, нямаме цял ден — изръмжа Чомски.

Волта изпепели Чомски с поглед, а след това заговори на Роуан доста по-търпеливо:

— Като скачане в басейн със студена вода е. Очакванията са далеч по-ужасни от действителността. Скочи, а аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред.

Роуан можеше да си тръгне.

Можеше да пусне оръжията и да влезе в къщата. Можеше да докаже, че се е провалил тук и сега, и вероятно нямаше да му се налага да понася повече. Но Волта вярваше в него. Също и Годар, макар че никога нямаше да го признае гласно — защо иначе Косачът би го подложил на подобно изпитание, ако не вярваше, че Роуан ще се справи?

Младежът пое дълбоко дъх, стисна здраво оръжията с две ръце и със силен, войнствен вик заглуши тревожните сигнали в душата си и се хвърли в атака.

Имаше мъже, а също и жени. Субектите изглеждаха на различна възраст и се отличаваха с разнообразни етнически черти и телосложение — от мускулести, през пълнички, до съвсем затлъстели. Роуан викаше, крещеше и пъшкаше при всяко замахване, удар или завъртане. Беше обучен добре. Остриетата пронизваха със съвършена прецизност. Щом започна, осъзна, че не може да спре. Поваляше тяло и преминаваше към друго, а после към трето. Те не се отбраняваха, не бягаха ужасени — просто стояха и понасяха всичко. Не се различаваха особено от чучелата. Роуан беше покрит с кръв. Щипеше му на очите, миризмата изпълваше ноздрите му. Накрая стигна и до последната фигура. Беше момиче на неговата възраст, а лицето му изразяваше смирение, граничещо с печал. Той искаше да сложи край на тази печал. Искаше да довърши онова, което беше започнал, но волята му надделя над ловния инстинкт. Наложи си да престане да замахва с ножовете.

— Направи го — прошепна тя. — Направи го, или няма да ми платят.

Но той пусна ножовете на земята. Дванайсет мъртви, един оставен жив. Обърна се към Косачите, а те започнаха да го аплодират.

— Браво! — Косач Годар изглеждаше по-доволен, отколкото Роуан някога го беше виждал. — Много добре!

Линейките дронове започнаха да се спускат отгоре, събираха жертвите и ги откарваха в най-близките възстановителни центрове. А Роуан усети, че се усмихва. Беше освободил нещо у себе си. Не знаеше дали е добро, или лошо. И въпреки че част от него копнееше да падне на колене в тревата и да повърне закуската си, друга го караше да вие към луната като вълк.