Нил Шустерман - Косачи

Есме си оставаше загадка. Понякога слизаше да яде с тях, понякога — не. От време на време Роуан я виждаше да чете в различни части на имението: книги от Епохата на смъртните, очевидно колекционирани от предишния собственик, преди да предаде всичко на Косач Годар. Момичето винаги криеше от него какво чете, сякаш се срамуваше.

— След като станеш Косач, ще останеш ли? — попита го тя.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Може и да не стана Косач. Така че вероятно няма да бъда никъде.

Тя пренебрегна последната част от отговора му.

— Трябва да останеш — натърти тя.

Фактът, че деветгодишно момиченце си пада по него, беше усложнение, от каквото Роуан нямаше нужда. Тя като че ли получаваше всичко, което поискаше. Означаваше ли това, че щеше да получи и него, ако пожелаеше?

— Името ми е Есмералда, но всички ме наричат Есме — сподели тя една сутрин, когато го последва в стаята за вдигане на тежести. Роуан обикновено се държеше мило с малки деца, но след като му беше заръчано да се отнася така с нея, откри, че няма желание да го прави.

— Знам, Косач Годар ми каза. Наистина не е редно да стоиш тук, уредите могат да бъдат опасни.

— И ти не бива да бъдеш тук, след като Косач Чомски го няма да те наглежда — отбеляза Есме и седна на лежанката за коремни преси без изгледи да си тръгне. — Ако искаш, може да поиграем на някаква игра или да правим друго, когато приключиш с тренировката си.

— Не играя игри.

— Дори на карти?

— Дори на карти.

— Трябва да е отегчително да бъдеш себе си.

— Е, вече не е никак отегчително.

— Ще те науча да играеш карти утре след вечеря — обяви тя. И тъй като Есме получаваше всичко, което поискаше, Роуан се яви в уговорения час без значение дали имаше желание да бъде там, или не.

— Трябва да се стараем Есме да е доволна — напомни му Косач Волта след играта на карти между нея и Роуан.

— Защо? — попиша Роуан. — Годар не го е грижа дори за онези, които носят роба, защо му пука за Есме?

— Просто се дръж прилично с нея.

— Държа се прилично с всички — изтъкна Роуан. — В случай, че не си забелязал, аз съм доста порядъчен човек.

Волта се засмя.

— Опитай се да издържиш колкото можеш по-дълго — посъветва го той, сякаш щеше да е доста трудна задача.

И тогава Косач Годар предизвика нов обрат в строго подредения живот на Роуан. Случи се без предупреждение — като всичко, което му поднасяше Косач Годар, — насред тренировка по изкуството на елиминиране. Днес Роуан се упражняваше с две хладни оръжия — по един кинжал във всяка ръка. Беше му трудно — дясната му ръка беше силната и не показваше особена сръчност с лявата. Годар обожаваше да затруднява Роуан по време на тренировките и винаги го мъмреше строго, ако не постигнеше нивото на съвършенство, което си беше представял. И все пак самият Роуан остана изненадан от себе си. Ставаше все по-добър с остриетата и дори започна да получава някакво подобие на признание от страна на Годар.

— Прилично — отбелязваше Косачът. Или: — Не беше напълно трагично. — Истинска похвала от негова страна.

Напук на себе си, Роуан изпитваше удовлетворение от всяка форма на одобрение, която Годар демонстрираше. Освен това трябваше да признае, че смъртоносно пронизващите оръжия му харесваха. Възприемаше въртенето им като всеки друг спорт. Умения в името на самите умения, а накрая и чувство за постижение, след като се справеше добре.

В този конкретен ден нещата претърпяха жесток обрат. Беше очевидно от мига, в който стъпи на моравата, че нещо ще се случи, тъй като чучелата не бяха поставени. Вместо това на тревата имаше повече от десетима души. В началото Роуан не се усети. Трябваше да почувства разликата, тъй като всички младши Косачи бяха там, за да наблюдават тренировката му. Обикновено присъстваше само Годар.

— Какво става тук? — попита Роуан. — Не мога да тренирам с толкова хора на пътя ми. Кажете им да се махнат.

Косач Ранд му се изсмя.

— Чаровно недосетлив си.

— Тук, изглежда, ще е забавно — обади се Косач Чомски, скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

В този момент Роуан разбра. Хората на моравата не бяха пръснати случайно, а разположени на равни разстояния един от друг. Чакаха него. Днес нямаше да има чучела. Този път тренировката му щеше да бъде съвсем истинска. Изкуството на елиминиране щеше да е истинско изкуство на елиминиране.

— Не — заяви Роуан и поклати глава. — Не, не мога да го направя!

— О, ще го направиш — отговори спокойно Годар.