Нил Шустерман - Косачи

— Сънувах, че идваш в училище и посочваш всички загубеняци за Прибирането — разказа ѝ той.

— Наистина ли? — изненада се Цитра. — Какъв цвят беше робата ми?

Той се поколеба.

— Тюркоазена, струва ми се.

— Значи точно този цвят ще избера.

Бен засия.

— Как ще те наричаме, след като те ръкоположат? — попита баща ѝ, сякаш щеше да се случи със сигурност.

Цитра дори не се беше замисляла по въпроса. Не беше чувала някой да се обръща към Косач по друг начин, освен с името на историческия му патрон или с Ваша чест. Дали членовете на семейството трябваше да се придържат към същото правило?

— Вие сте мое семейство, можете да ме наричате както поискате — заяви тя с надежда да е права.

Разходиха се из града. Въпреки че не им каза, минаха край малката къща, в която беше живяла с Роуан и Косач Фарадей. Подминаха най-близката влакова гара до къщата. И навсякъде без изключение Цитра правеше семейна снимка — всеки път от ъгъл, съвсем сходен до този на най-близката улична камера.

Денят беше безкрайно изтощителен. На Цитра ѝ се искаше да остане още, но въпреки това част от нея нямаше търпение Косач Кюри да дойде да я вземе. Реши да не изпитва вина. Имаше по-сериозни грижи. „Вината е недодялана братовчедка на разкаянието“, беше ѝ казал Косач Фарадей.

Косач Кюри не зададе никакви въпроси за посещението на път към дома, а и Цитра нямаше намерение да споделя. Все пак зададе един въпрос на Косача.

— Някой обръща ли се към вас със собственото ви име?

— Други Косачи, такива, с които поддържам приятелски отношения, ме наричат Мария.

— Като Мария Кюри?

— Патронът ми от историята е била велика жена. Тя е измислила термина „радиоактивност“ и е била първата жена — носител на Нобелова награда по времето, когато все още са били връчвани.

— Ами истинското ви име? Рожденото?

Косач Кюри не отговори веднага. Най-накрая каза:

— Няма никой в живота ми, който да ме познава под това име.

— Дори и семейството ви? Би трябвало все още да са наоколо — все пак имат имунитет срещу Прибирането, докато вие сте жива.

Тя въздъхна.

— Не поддържам връзка със семейството си от над сто години.

Цитра се зачуди дали така ще се случи и с нея. Дали Косачите до един губят всички, които са познавали — всичко, което са били, преди да бъдат избрани?

— Сюзън — разкри накрая Косач Кюри. — Когато бях малко момиченце, ме наричаха Сюзън. Сузи. Сю.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

За Цитра беше невъзможно да си представи Косач Кюри като малко момиче.

Щом се прибраха у дома, Цитра качи снимките си в Бурята, без да се тревожи, че Косачът ще забележи, тъй като в постъпката ѝ нямаше нищо необичайно или подозрително — всички качваха снимките си. Щеше да е подозрително, ако не го правеше.

По-късно същата вечер, когато Цитра беше сигурна, че Косач Кюри е заспала, тя се върна в кабинета, влезе в мрежата и откри снимките — не беше трудно, понеже бяха маркирани. След това се разрови в задния мозък и потърси връзките, които Бурята беше осъществила към снимките ѝ. Стигна до онази на семейството си, както и до тези на други семейства, които по някакъв начин напомняха за нейното. Очакваше го. Но имаше и линкове към видеозаписи от уличните камери на съответните места. Точно това търсеше.

Щом създаде свой алгоритъм, за да сортира ненужните записи от уличните камери, тя получи пълен набор. Разбира се, все още ѝ се пречкаха милиони случайно попаднали неподредени файлове, но поне бяха от уличните камери в квартала на Косач Фарадей.

Тя качи снимка на стария си ментор, за да провери дали ще може да отдели записи, в които се вижда той, но както предполагаше, нищо не излезе. Политиката на Бурята да не се ангажира по никакъв начин с Косачите означаваше, че образите им изобщо не се отбелязваха. Все пак беше успяла да стесни търсенето сред милиони записи вместо милиарди. При всички положения, усилията ѝ да проследи действията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се равняваха на издирването на игла в купи сено насред поле, разстилащо се до хоризонта. Въпреки това Цитра беше решена да открие онова, което търсеше, без значение колко време щеше да ѝ отнеме.