Нил Шустерман - Косачи

Мъжът не изглеждаше разстроен, нито шокиран, а просто примирен.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Не ме ли чухте? Току-що ви съобщих, че днес сестра ви стана субект на Прибирането.

Мъжът въздъхна.

— Това, което се задава, не може да се избегне.

Дори до момента да не беше изпитвала неприязън към тоналистите, вече определено го правеше.

— Така ли? — попита тя. — С това ли се изчерпва свещеният девиз на хората ви?

— Не е девиз, а простата истина, с която живеем.

— Да, както кажете. Ще трябва да поемете ангажимента с тялото на сестра ви, тъй като тъкмо това се задава и не можете да избегнете и него.

— Но ако аз не се появя, нима Бурята няма да организира погребение?

— Изобщо ли не ви е грижа?

Мъжът помълча за миг, преди да отговори.

— Смъртта, причинена от Косач, не е естествена смърт. Ние, тоналистите, не я признаваме.

Цитра прочисти гърлото си, прехапа езика си, за да не му избълва всичко, което си мислеше, и се постара да се държи професионално.

— Има още нещо. Въпреки че не сте живеели заедно, по документи вие сте единственият ѝ близък. Това ви осигурява едногодишен имунитет срещу Прибирането.

— Не искам имунитет — заяви той.

— Защо ли не съм изненадана? — За първи път ѝ се случваше някой да откаже имунитет. Дори най-съсипаните целуваха пръстена.

— Свърши работата си. Вече може да си вървиш — отсече брат Фъргюсън.

Цитра не можеше повече да крие раздразнението си. Не можеше да се разкрещи на човека. Не можеше да използва хватките от Бокатор, да го ритне във врата или да го повали с превъртане на рамото. Затова направи единственото, което ѝ бе по силите. Взе чукчето и изрази целия гняв, който беше събрала в себе си, с един-единствен удар по двузъбия камертон.

Двузъбецът изкънтя така силно, че го почувства в зъбите и костите си. Звукът не беше глух като от камбана. Тонът беше плътен и наситен. Шокът прогони яростта ѝ. Потуши я. Мускулите ѝ се отпуснаха, престана да стиска челюст. Тонът продължаваше да кънти в съзнанието ѝ, в стомаха и гръбнака. Звуча много по-дълго, отколкото би трябвало, а след това бавно започна да заглъхва. Никога не беше изпитвала толкова дразнещо и същевременно успокояващо преживяване. Успя да промълви единствено:

— Какво беше това?

— Фа диез — отвърна брат Фъргюсън. — Макар между братята да съществува нестихващ спор дали не е ла бемол.

Двузъбецът продължаваше тихо да звучи. Цитра виждаше как вибрира, от което очертанията му изглеждаха размазани. Тя го докосна и той мигновено замлъкна.

— Ако имаш въпроси — заговори брат Фъргюсън, — ще отговоря, стига да мога.

На Цитра ѝ се искаше да отрече, че може да има въпроси, но изведнъж осъзна, че е точно така.

— В какво вярвате, хора?

— Вярваме в много неща.

— Кажете ми едно.

— Вярваме, че пламъците не са създадени да горят вечно.

Цитра погледна свещите край олтара.

— Затова ли свещеникът гасеше свещите?

— Част от нашия ритуал е, да.

— Значи се прекланяте пред тъмнината.

— Не — отговори той. — Това е често срещана заблуда. Хората злословят по наш адрес. Прекланяме се пред дължината на вълната и вибрациите, които надхвърлят границите на човешкото зрение. Вярваме във Великата вибрация, че тя ще ни освободи от застоя.

Застоят.

Това беше думата, която Косач Кюри беше използвала, за да обясни кои хора избира за Прибирането. Брат Фъргюсън се усмихна.

— Всъщност нещо кънти и у теб, нали?

Тя се извърна встрани, защото не искаше да среща настоятелния му поглед, и се загледа в каменното басейнче. Посочи към него.

— Каква е тази мръсна вода?

— Това е първична тиня! Гъмжи от микроби! Навремето в Епохата на смъртните малко количество от този басейн е можело да затрие цели народи. Наричали са го „болест“.

— Знам как са го наричали.

Той потопи пръст в лигавата вода и я разпръсна наоколо.

— Дребна шарка, полиомиелит, ебола, антракс… всички са тук, но за нас вече са безопасни. Не бихме могли да се разболеем, дори и да искаме. — Той извади пръста си от мазната тиня и го облиза. — Бих могъл да изпия цялата тази вода и няма да изпитам дори стомашно неразположение. Уви, вече не можем да превърнем водата в червей.

Цитра си тръгна, без да каже и дума повече и без да поглежда назад, но до края на деня не можа да се отърве от вонята на мръсната вода, полепнала по ноздрите ѝ.