Нил Шустерман - Косачи

— Такава е стандартната ни практика… и е доста разумна, ако питаш мен.

— Жестока е.

— Ти не присъства ли вече на сватба в семейството?

Цитра се зачуди откъде Косач Кюри знае за това, но нямаше намерение да допусне да излезе от релси.

— След няколко месеца може би ще умра. Мисля, че преди това имам право да видя семейството си няколко пъти.

Косач Кюри загреба още няколко лъжици от супата си, преди да каже:

— Ще го обмисля.

В крайна сметка се съгласи, а Цитра беше убедена, че ще стане така — все пак Косач Кюри беше справедлива жена. Всъщност Цитра не беше излъгала — наистина искаше да види семейството си. Ето как Косачът не можа да разчете непочтени намерения в изражението на Цитра, просто защото нямаше такива. Разбира се, срещата със семейството ѝ беше само една от причините Цитра да се прибере у дома.

Когато Цитра и Косач Кюри поеха по старата ѝ улица, всичко изглеждаше непроменено и в същото време напълно различно. Изпълни я леко усещане за копнеж, макар и сама да не можеше да посочи за какво копнее. Знаеше само, че върви по своята улица, но се чувстваше така, сякаш се намираше в непозната страна, където всички говорят на непознат за нея език. Качиха се с асансьора до етажа на Цитра със закръглена жена и още по-закръглено кученце, изпаднали в пълен ужас. Е, жената, не кучето. Кучето изобщо не се развълнува. Госпожа Йелтнър, така се казваше. Преди Цитра да напусне дома си, госпожа Йелтнър беше постигнала идеално липидно ниво. Очевидно процедурата се бунтуваше срещу обилното хапване и тя беше натрупала повечко тлъстинки на определени места.

— Здравейте, госпожо Йелтнър — поздрави я Цитра с чувство за вина, задето допринася за зле прикрития ужас.

— Р-радвам се да те видя — отвърна тя. Очевидно не помнеше името на Цитра. — Не беше ли извършено Прибиране на вашия етаж по-рано тази година? Не знаех, че е позволено да се избира същата сграда толкова скоро.

— Позволено е — отговори Цитра. — Но днес не сме дошли за Прибирането.

— Въпреки това — намеси се Косач Кюри — всичко е възможно.

Щом асансьорът спря на етажа ѝ, госпожа Йелтнър буквално се спъна в кучето си в бързината си да се махне.

Беше неделя, така че родителите на Цитра и брат ѝ бяха у дома и чакаха. Посещението не беше изненада, но физиономията на баща ѝ беше стъписана, щом отвори вратата.

— Здрасти, тате — каза Цитра.

Той я прегърна, и то топло, но все пак не съвсем непринудено.

— Липсваше ни, миличка — рече майка ѝ и също я прегърна. Бен запази дистанция и остана втренчен в Косача.

— Очаквахме Косач Фарадей — обясни баща ѝ на облечената във виолетово жена.

— Дълга история — намеси се Цитра. — Сега имам нов ментор.

А Бен избърбори:

— Вие сте Косач Кюри!

— Бен — скастри го майка им. — Не бъди груб.

— Но това сте вие, нали така? Виждал съм снимки. Вие сте прочута.

Косачът се усмихна скромно.

— По-точно скандална.

Госпожа Теранова посочи към дневната.

— Заповядайте, моля.

Но Косач Кюри не прекрачи прага.

— Имам работа другаде — заяви тя. — Ще се върна за Цитра привечер.

После кимна на родителите ѝ, намигна на Бен и си тръгна. В мига, в който затвори вратата, близките на Цитра си отдъхнаха, сякаш бяха задържали дъха си.

— Не мога да повярвам, че те обучава Косач Кюри. Гранд бабата на смъртта.

— Гранд дама, не гранд баба.

— Дори не знаех, че все още е сред нас. Не трябва ли Косачите да приберат сами себе си в определен момент?

— Не трябва да правим нищо — отвърна Цитра, донякъде изненадана колко малко знаят родителите ѝ за порядките във Форума на Косачите. — Косачите прибягват до Самоприбиране само ако го пожелаят. — Или ако бъдат убити , помисли си Цитра.

Стаята ѝ си беше същата, каквато я остави, но с една идея по-чиста.

— Значи, ако не бъдеш ръкоположена, можеш да се върнеш у дома, сякаш никога не си си тръгвала? — попита майка ѝ.

Цитра си премълча, че няма вариант да се върне у дома. Ако спечелеше мястото на Косач, вероятно щеше да живее с други младши Косачи, а ако не бъдеше ръкоположена, нямаше да живее изобщо. Не беше нужно родителите ѝ да го научават.

— Това е твоят ден — усмихна се баща ѝ. — Какво искаш да правим?

Цитра бръкна в чекмедже на бюрото си и извади камерата си.

— Да идем на разходка.

Разговорите им бяха доста еднообразни и макар да ѝ беше приятно да е със семейството си, бариерата между тях така и не падна напълно. Имаше толкова много неща, за които ѝ се искаше да поговори с тях, но те не разбираха. Нямаха и най-малка представа. Не можеше да обсъжда с майка си тънкостите в изкуството на елиминиране. Не можеше да сподели с баща си състраданието, което изпитва човек, докато гледа животът да напуска очите на друг. Брат ѝ беше единственият, с когото приказваше малко по-свободно.