Нил Шустерман - Косачи

Чак когато останалите Косачи се ръкуваха с него и му пожелаха успех в смъртоносното съревнование срещу Цитра, той си припомни какъв всъщност беше залогът.

На няколко пъти подремва за кратко в бунгалото, но постоянно се будеше от музиката, нечий бурен смях или фойерверки. А после, късно следобед на втория ден, след като Косач Годар се беше уморил, едва прошепна и мълвата мигновено се разнесе. За по-малко от час гостите си бяха отишли, а прислужниците започнаха да разчистват сред настъпилата злокобна тишина. Бяха останали само обитателите на имението: Косач Годар, тримата му младши Косачи, прислужниците и малката Есме, която надничаше през прозореца на спалнята си към Роуан като призрак, а той седеше в бунгалото в неведение какво предстои.

Косач Волта приближи към него, а жълтата му роба шумолеше на бриза.

— Какво правиш още тук? — попита.

— Няма къде другаде да бъда — отговори Роуан.

— Ела, време е да започнеш обучението си.

В мазето на основната къща имаше винарска изба. Стотици, вероятно хиляди бутилки вино бяха подредени в тухлени ниши. Осветяваха ги само няколко крушки, които хвърляха дълги сенки към нишите и ги караха да изглеждат като неотворени портали към ада.

Косач Волта поведе Роуан към централното помещение в избата, където чакаха Годар и останалите Косачи. Косач Ранд извади нещо от зелената си роба. Приличаше на смесица от пистолет и фенер.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя.

— Уред за настройка — отговори ѝ Роуан. Преди няколко години му бяха правили пренастройване на нанитите, след като учителите му решиха, че лошото му настроение е напът да премине в депресия. Това се случи преди пет или шест години. Пренастройването беше безболезнено, а ефектът — почти неусетен. Роуан не беше почувствал голяма промяна, но всички бяха съгласни, че е започнал да се усмихва повече.

— Разтвори ръце и крака — нареди Косач Ранд. Роуан се подчини, а Косач Ранд премина с уреда по цялото му тяло като с вълшебна пръчица. Роуан почувства леко гъделичкане в крайниците си, но то бързо отмина. Тя отстъпи назад, а Косач Годар излезе напред.

— Чувал ли си някога израза „да бъдеш моделиран“? — попита Косач Годар. — Или да бъдеш „въведен“?

Роуан поклати глава — забеляза, че останалите Косачи са се разположили така, че той да се намира в центъра на кръга, който образуваха.

— Е, сега иде разбереш какво означава.

Останалите Косачи свалиха тежките си роби. Останали само по туники и шорти, те заеха нападателни пози. В израженията им се четеше напрегната решителност и може би дори радостно нетърпение. Роуан осъзна какво ще се случи едва миг преди да започне.

Косач Комски, най-едрият от всички, пристъпи напред и без предупреждение стовари юмрук в бузата на Роуан с такава сила, че той се превъртя, загуби равновесие и падна на мръсния под.

Роуан изпита шока от удара, а също и острата болка, и зачака познатото затопляне от болкоуспокояващите опиати, освободени от нанитите в кръвоносната му система. Но облекчение не настъпи. Вместо това болката се усили.

Беше ужасно.

Непоносимо.

Роуан никога не беше усещал такова нещо — дори не подозираше, че подобна болка съществува.

— Какво направихте? — проплака той. — Какво ми направихте?

— Изключихме нанитите ти — отговори спокойно Косач Волта. — За да понесеш това, което някога са понасяли прадедите ни.

— Има една много стара поговорка — каза му Косач Годар. — Без болка не постигаш целта си. — Той стисна дружески Роуан по рамото. — А аз ти пожелавам да постигаш много.

След това се отдръпна, даде сигнал на останалите и те започнаха да налагат Роуан.

Възстановяването без помощта на лечебните нанити беше бавен, неприятен процес и положението изглеждаше все по-зле, преди да настъпи подобрение. През първия ден на Роуан му се искаше да умре. На втория вярваше, че ще се случи. Главата му пулсираше, мислите му блуждаеха. Изпадаше в безсъзнание и се свестяваше почти без да усети. Затрудняваше се да диша и знаеше, че има няколко счупени ребра. Макар Косач Чомски да беше наместил болезнено рамото му веднага след побоя, все още примираше при всеки удар на сърцето.

Косач Волта го посещаваше по няколко пъти на ден. Седеше край Роуан, подаваше му супа с лъжица и почистваше кръвта от подпухналите му устни. Около него сияеше ореол, но Роуан знаеше, че е просто оптична илюзия от травмите. Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има отлепване на ретината.