Нил Шустерман - Косачи

Цитра не знаеше кое я накара да спомене въпроса, зададен ѝ на конклава. Вероятно неочакваната близост, която изпита към Косач Кюри, след като я видя как нахрани скърбящото семейство и изслуша — действително изслуша — историите за мъжа, субект на Прибирането.

Същата вечер Косач Кюри дойде в стаята на Цитра с чисти чаршафи. Оправиха заедно леглото и щом приключиха, Цитра каза:

— На конклава ме обвинихте, че лъжа.

— Защото това направи — отговори Косач Кюри.

— Как разбрахте?

Косач Кюри не се усмихна, но не я и осъди.

— Когато си живял близо двеста години, някои неща са очевидни.

Тя подаде на Цитра възглавница и тя я пъхна в калъфката.

— Не бутнах онова момиче по стълбите — призна Цитра.

— Подозирах.

Цитра стисна възглавницата. Ако беше живо същество, щеше да го задуши.

— Не я бутнах по стълбите — повтори Цитра. — Бутнах я пред фучащ камион.

Цитра седна и извърна глава от Косач Кюри. Не можеше да погледне жената в лицето, след като ѝ беше признала най-мрачната тайна от детството си. Щом Гранд дамата на смъртта те вижда като чудовище, може наистина да си такова.

— Колко ужасна постъпка — рече Косачът, но без да звучи шокирана. — Това уби ли я?

— На мига — призна Цитра. — Разбира се, върна се на училище три дни по-късно, но възстановяването не променя стореното от мен… а най-лошото беше, че никой не узна. Хората си мислеха, че се е спънала, а всички деца се смяха… защото знаете колко е смешно, когато някой претърпи смъртоносен инцидент. Само дето не беше инцидент, а никой не разбра. Никой не видя, че го направих аз. А щом тя се върна, се оказа, че също е в неведение.

Цитра се насили да погледне към Гранд дамата на смъртта, която седеше на стол в другия край на стаята и се взираше в нея с пронизващите си сиви очи.

— Попитахте ме коя е най-лошата ми постъпка — продължи Цитра. — Е, сега вече знаете.

Косач Кюри не заговори веднага. Просто седеше, а времето минаваше.

— Е — обади се най-сетне Косач Кюри. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Ронда Флауърс тъкмо беше преполовила следобедната си закуска и някой звънна на входната врата. Не си помисли нищо особено, преди миг по-късно да види майка си, застанала на прага на кухнята, с изражение на истинска болка, което подсказваше, че се е случила голяма беда.

— Те… те искат да видят теб — обяви майка ѝ.

Ронда засмука фидето, което висеше от устата ѝ, и се изправи.

— Кои са те?

Майка ѝ не отговори. Вместо това обви ръце около Ронда, стисна я в силна прегръдка и взе да хлипа. В този момент, през рамото на майка си, тя ги съзря.

Момиче, приблизително на нейната възраст, и жена в лилав тоалет — кройката определено беше на роба на Косач.

— Бъди смела… — прошепна отчаяно майката в ухото на Ронда.

Но смелостта отстъпваше пред ужаса. Просто нямаше достатъчно време да събере сили да се бори със страха. Единственото, което Ронда почувства, беше как стомахът ѝ се свива на топка и изпадна в унес, сякаш наблюдаваше сцена от нечий чужд живот. Тя остави майка си и пое към вратата, където чакаха двете фигури.

— Искали сте да видите мен?

Косачът — жена с лъскава сива коса и пронизващ поглед, се усмихна. Ронда никога не беше предполагала, че Косачите се усмихват. В редките случаи, в които беше виждала такива, те изглеждаха твърде мрачни.

— Не аз, а стажантката ми — обясни жената и посочи момичето. Но Ронда не можеше да отмести поглед от Косача.