Нил Шустерман - Косачи

И сега имаме неприемливи, но те не правят нищо повече от това да изхвърлят някой боклук или да преместят стоки от магазина на непредвидено за целта място. Никой вече не се гневи на системата. Най-много някой да си позволи да погледне криво.

Вероятно точно затова Бурята все още допуска известно икономическо неравноправие. Със сигурност би могла да осигури еднаква състоятелност на всички, но така само би допринесла за отегчението, характерно за безсмъртието. Макар да притежаваме каквото ни е нужно, все още ни е позволено да се борим за онова, което желаем. Разбира се, никой не се бори така, както по времето на смъртните, когато неравенството е било толкова осезаемо, че хората на практика са крадели един от друг… понякога дори се е стигало и до жертви.

Не ми се иска престъпността да се върне, но наистина се уморявам от факта, че ние, Косачите, сме единственият повод за страх. Би било хубаво да има съревнование.

— Приятел, казвам ти, всички за това говорят. До един си мислят, че искаш да станеш Косач, за да си отмъстиш в училище!

В обикновен мартенски ден — през един от редките следобеди, когато Косач Фарадей отпусна на Роуан свободно време — младежът отиде да види приятеля си Тайгър, който не се беше размазвал от цели три месеца. Сега забиваха кошове само на няколко пресечки от дома на Роуан (където не му беше позволено да ходи, но вероятно нямаше да иде дори и без забраната).

Роуан хвърли топката към Тайгър.

— Не беше това причината да приема обучението.

— Аз съм наясно, ти също, но хората вярват на онова, в което им се иска да вярват. — Той се ухили. — Изведнъж станах голяма работа само защото съм ти приятел. Мислят си, че мога да им осигуря достъп до пръстена ти. Истории за имунитет, за смърт.

При мисълта, че Тайгър се явява застъпник на Роуан, момчето едва не се изсмя. Много добре разбираше, че Тайгър изкопчва от хората каквото му скимне. Вероятно дори им искаше пари за услугата.

Роуан открадна топката и стреля. Не беше играл от преместването си при Косача, но ако не целта, то ръката му беше сигурна. Чувстваше се по-силен от всякога, издръжливостта му беше безкрайна, изцяло благодарение на тренировките по Бокатор.

— Нали, щом си получиш пръстена, задължително ще ми дадеш имунитет? — Тайгър стреля, но не улучи. Очевидно преднамерено. Оставяше Роуан да победи.

— Първо, не знам дали той ще даде пръстена точно на мен. И второ, не мога да ти осигуря имунитет.

Тайгър изглеждаше искрено шокиран.

— Какво? Защо не?

— Проява на пристрастие е.

— Нали затова са приятелите?

На игрището се появиха още няколко хлапета и попитаха дали могат да се включат, но в мига, в който зърнаха гривната на Роуан, промениха намеренията си.

— Няма проблем — натърти най-голямото момче. — Игрището е изцяло ваше.

Беше тягостно.

— Не, можем да поиграем всички…

— Не-е… ще идем другаде.

— Казах, че можем да поиграем! — настоя Роуан и съзря такъв страх в очите на останалите хлапета, че се засрами от оказания натиск.

— Да, да, разбира се — обади се друго момче. Обърна се към приятелите си. — Чухте човека! Да играем!

Пристъпиха добросъвестно на игрището и сериозно се постараха да загубят, точно както беше направил и Тайгър. Така ли щеше да бъде занапред? Наистина ли се бе превърнал в заплашително присъствие, което дори приятелите му се бояха да предизвикат? Единственият човек, който си позволяваше да го провокира, беше Цитра.

Роуан бързо изгуби интерес към играта и си тръгна заедно с Тайгър, който намираше ситуацията за забавна.

— Приятел, вече не си маруля, а отровна билка. Сега ти раздаваш командите!

Тайгър беше прав. Ако Роуан бе казал на онези хлапета да легнат на земята и да оближат асфалта, те щяха да го направят. Беше опияняващо и ужасно и той не искаше да мисли по въпроса.

Роуан не знаеше кое го подтикна към следващата му постъпка. Раздразнението или може би изолацията… или просто желанието да внесе нотка от стария си живот в новия.

— Искаш ли да дойдеш и да видиш къщата на Косача?

Тайгър като че ли се двоумеше.

— Той дали ще има нещо против?

— Него го няма — отговори Роуан. — Днес замина за Прибиране в друг град. Ще се прибере късно.

Известно му беше, че Косач Фарадей би му изтръгнал гръбначния мозък, ако откриеше, че Роуан е завел някого в дома му. Тази мисъл направи идеята още по-съблазнителна. Младежът се беше държал толкова добре, толкова покорно — време бе да задоволи някоя от прищевките си.