Нил Шустерман - Косачи

— Не може да се справяш с всичко, като променяш нанитите си — настояваше майка ѝ. — Трябва да се научиш на малко самоконтрол.

Е, можеше да се научи на самоконтрол и утре. Днес ѝ се ядеше пица.

Любимата ѝ пицария „При Луиджи“ се намираше в бюфета на Градската галерия „Фулкръм“, точно на път от училище. Е, не съвсем. Оглеждаше кашкавала, чудеше се как да отхапе първата хапка, без да опари небцето си, и в този момент Косачите се появиха. Стоеше с гръб към тях и не ги видя веднага. Но ги чу… или поне един от тях.

— Добър ден, добри хора — каза той. — Животът ви ще се промени из основи.

Есме се обърна и ги видя. Бяха четирима. Облечени в бляскави роби в ярки цветове. Есме никога не беше виждала нещо подобно. Никога не беше виждала Косач. Остана очарована. До мига, в който трима от тях не извадиха оръжия, още по-лъскави от обсипаните им с камъни роби, а четвъртият насочи огнехвъргачка.

— Този бюфет беше избран за Прибиране — обяви водачът им и те започнаха ужасяващата си мисия.

Есме знаеше какво трябва да направи. Заряза пицата си, мушна се под масата и запълзя. Но не беше единствена. Изглежда, всички бяха постъпили като нея и сега се влачеха по пода. Като че ли Косачите не се развълнуваха особено. Виждаше стъпалата им между пълзящите хора. Фактът, че жертвите им бяха на четири крака, не ги забави ни най-малко.

Есме изпадаше в паника. Беше чувала истории за Косачи, които извършват масово Прибиране, но досега си мислеше, че са просто слухове.

Зърна пред себе си Косача с жълтата роба и хукна бързо назад, но там вече беше онзи със зелената. Есме се сви между масите край две саксии с палми, подпалени от Косача в оранжево, и когато се измъкна от другата страна, се оказа, че няма прикритие.

Намираше се в зоната за приготвяне на храната, а момчето, което ѝ беше поднесло пицата, лежеше проснато безжизнено върху плота. Имаше малко местенце между кофата за боклук и стената. Не беше слаба, затова призова най-кльощавите си мисли и се намъкна в пролуката. Не представляваше кой знае какво прикритие, но ако излезеше оттук, щеше да се озове право пред огъня. Вече беше видяла няколко души, които се бяха опитали да бягат на зигзаг и се оказаха пронизани със стоманени стрели от арбалет. Не смееше да помръдне. Затова просто зарови лицето си в ръце. Остана така, хлипаща и заслушана в ужасните звуци наоколо, докато не настъпи тишина. Отказваше да отвори очи, но чу някой да казва:

— Ехо.

Есме отвори очи и водачът на Косачите — онзи, облечен в синьо — стоеше точно пред нея.

— Моля ви… — изхлипа тя. — Моля ви, нека не съм част от Прибирането.

Мъжът ѝ подаде ръка.

— Прибирането приключи — успокои я той. — Не остана никой освен теб. Сега ми подай ръка.

Твърде уплашена да откаже, Есме го послуша, сложи длан в неговата и се надигна от скривалището си.

— Тъкмо теб търсех, Есме — рече той.

Есме зяпна, щом го чу да произнася името ѝ. Защо би я потърсил Косач?

Другите трима Косачи се събраха наоколо. Никой от тях не вдигна оръжие срещу нея.

— Идваш с нас — заяви този в синьо.

— Но… но майка ми.

— Майка ти вече знае. Осигурих ѝ имунитет.

— Наистина?

— Да, наистина.

Тогава момичето Косач — онова в зелената роба, подаде на Есме чиния.

— Струва ми се, че това е твоята пица.

Есме я взе. Беше достатъчно изстинала, че да може да я яде.

— Благодаря.

— Ела с нас — продължи Косачът в синьо — и ти обещавам, че от този момент нататък животът ти ще бъде всичко, за което някога си мечтала.

И така, Есме тръгна с Косачите, щастлива, че е останала жива, и се опита да не мисли за всички хора наоколо, които вече не бяха. Определено не беше предполагала, че така ще се развие денят ѝ… но коя беше тя да оспорва нещо, което със сигурност беше просто съдба?