Нил Шустерман - Косачи

— Е, как е? — попита я братовчедка ѝ Аманда. — Прибирането и всичко останало. Много ли е жестоко?

— Не ни е позволено да говорим за това — отговори Цитра. Не беше истина, но тя нямаше желание да коментира Прибирането, сякаш бе някоя училищна клюка.

Трябваше да се включи в разговора, вместо рязко да го прекрати, тъй като Аманда беше сред малцината, които я заговориха. Повечето от присъстващите извръщаха поглед, а други я коментираха, докато си мислеха, че не ги забелязва, но най-много бяха онези, които я избягваха, сякаш разнасяше зараза от Епохата на смъртните. Вероятно, ако вече беше получила пръстена, щяха да са любезни към нея с надежда да получат имунитет, но очевидно позицията ѝ на стажант не предизвикваше у тях нищо повече от потръпване.

Брат ѝ странеше от нея и дори майка ѝ се държеше отчуждено. Задаваше ѝ стандартни въпроси от сорта на „Храниш ли се?“ или „Спиш ли достатъчно?“.

— Разбрах, че с теб живее и някакво момче — отвори дума баща ѝ.

— Той си има собствена стая, а и изобщо не се интересува от мен — каза му тя и усети странно смущение от признанието си.

Цитра издържа церемонията, но се извини преди приема и взе обществен автомобил до дома на Косач Фарадей, неспособна да понесе и минута повече от това преживяване.

— Рано се прибираш — отбеляза Косач Фарадей и макар да се престори на изненадан, на масата имаше сервирана вечеря и за нея.

— Днес ще извърша Прибирането сам — съобщи Косач Фарадей на Роуан и Цитра в един февруарски ден през втория месец на обучението им. — Докато отсъствам, имам задача за всеки от вас. — Той отведе Цитра в оръжейното помещение. — Ти, Цитра, ще лъснеш всяко от хладните ми оръжия.

Всекидневно влизаше в стаята за уроците, но никога не беше оставала сама, в уединение с инструментите на смъртта — преживяването бе напълно различно.

Косачът отиде до стената с хладните оръжия, където имаше всичко — от мечове до сгъваеми ножове.

— Някои са почти чисти, други доста зацапани. Ти ще решиш от каква грижа се нуждае всеки предмет.

Цитра го наблюдаваше как мести поглед от едно оръжие към друго, как задържа очи достатъчно дълго, вероятно за да извика спомените си.

— Всичките ли сте използвали? — попита тя.

— Само около половината… освен това само за по едно Прибиране. — Той се протегна и взе рапира от четвъртата стена — тази с по-старите на вид оръжия. Изглеждаше така, както вероятно са изглеждали тези на Тримата мускетари. — Като по-млад значително залагах на драмата. Отидох да прибера човек, който се занимаваше с фехтовка. Предизвиках го на дуел.

— И спечелихте?

— Не. Изгубих. Два пъти. Първия път ме прониза във врата, а на втория сряза феморалната ми артерия… беше много добър. Победите му осигуриха време, но той беше избран за Прибирането и не можех да се откажа. Някои Косачи са склонни да размислят, но това води до компромиси и е в полза на по-убедителните. Аз съм твърд в решенията си.

— На четвъртия тур го пронизах в сърцето с върха на шпагата си. С последния си дъх успя да ми благодари, че съм му позволил да умре в схватка. През всичките ми години като косач това е единственият път, когато съм получил благодарност за онова, което върша.

Косач Фарадей въздъхна и върна рапирата на мястото ѝ, а Цитра осъзна, че това е почетно място.

— След като имате всичките тези оръжия, защо взехте тъкмо нашия нож, когато дойдохте да приберете съседката ни? — не се сдържа Цитра.

Косачът се ухили.

— За да изпитам реакцията ти.

— Изхвърлих го — заяви тя.