Нил Шустерман - Косачи

В ложата на операта Косач Фарадей им даде карта и съвсем ясни инструкции.

— Ще се срещнете с мен на този адрес утре точно в девет часа сутринта.

— А какво да обясним на родителите си за тази вечер? — попита Цитра. Очевидно имаше родители, които ги беше грижа.

— Кажете им каквото искате. Няма значение, стига да се появите утре сутринта.

Адресът се оказа на Музея за световно изкуство, най-хубавият в града. Отваряше чак в десет, но в момента, в който пазачът видя Косача да се качва по стълбите към главния вход, отключи вратите и ги пусна вътре, без дори да го молят.

— Поредните привилегии на длъжността — отбеляза Косач Фарадей.

Разходиха се из галериите на старите майстори в мълчание, нарушавано единствено от шума на стъпките им и откъслечните коментари на Косача.

— Вижте как Ел Греко използва контраста, за да предизвика емоционален копнеж. Погледнете преливането на движенията в този Рафаело… интензитета, който внася във визуалната си история. Ах! Сьора! Пророчески поантилизъм цял век преди появата на пиксела!

Роуан пръв зададе неотложния въпрос.

— Какво общо имат тези неща с нас?

Косач Фарадей въздъхна, умерено подразнен, при все че вероятно очакваше въпроса.

— Предоставям ви урок, който няма да научите в училище.

— Значи — намеси се Цитра — ни измъкнахте от ежедневието заради някакъв обикновен урок по живопис? Не е ли похабяване на ценното ви време?

Косачът се засмя, а на Роуан му се прииска той да беше този, предизвикал смеха му.

— И какво научихте до момента? — попита Косач Фарадей.

Никой нищо не отговори, затова той зададе друг въпрос.

— Как мислите, че щеше да протече разговорът ни, ако ви бях завел в някоя от галериите на постморталните, вместо в тази така стара?

Роуан се престраши да отговори.

— Вероятно щяхме да обсъждаме колко по-лесно за възприемане е изкуството на постморталните. По-лесно и… по-малко напрегнато.

— Какво ще кажеш за липсата на вдъхновение? — попита Косачът.

— Че е въпрос на гледна точка — намеси се Цитра.

— Може би. Но сега, след като знаете какво търсите в тази галерия на умиращи, искам да се опитате да го почувствате. — И той ги поведе към следващата зала.

Макар Роуан да беше сигурен, че няма да почувства нищо, грешеше.

Помещението беше огромна галерия с картини, висящи от тавана до пода. Той не разпозна художника, но името му не беше важно. Усещаше се последователност, сякаш произведенията бяха дело на една и съща душа, ако не на същата ръка. Някои от творбите носеха религиозна тематика, други представляваха портрети, а имаше и такива, които просто бяха запечатали неуловимата светлина в ежедневието с жизненост, която липсваше в изкуството на постморталните. Копнеж и еуфория, мъчителна болка и радост — всички те бяха там, понякога съчетани в едно платно. В известен смисъл изглеждаше обезпокоително, но същевременно и завладяващо.

— Може ли да останем още малко в тази зала? — попита Роуан, а Косачът се усмихна.

— Разбира се, че можем.

Докато приключат, музеят вече беше отворен. Другите посетители отваряха пред тях широка пътека. Това напомни на Роуан за начина, по който се отнасяха с него в училище. Цитра като че ли още нямаше представа защо ги е повикал Косач Фарадей, но момчето започваше да разбира.

Косач Фарадей заведе младежите на ресторант, където сервитьорката веднага ги настани и им донесе менюта, пренебрегвайки останалите клиенти. Привилегията на длъжността. Роуан забеляза, че никой не влезе, след като те седнаха. Вероятно заведението щеше да остане празно, докато не настъпеше време да си вървят.

— Ако очаквате да ви дадем информация за наши познати — заяви Цитра, щом ѝ поднесоха порцията, — не съм заинтригувана.

— Сам си събирам информация — отвърна ѝ Косач Фарадей. — Не ми е нужно две хлапета да са ми информатори.

— Но имате нужда от нас. Не е ли така? — попита Роуан.

Той не отговори. Вместо това заговори за населението на света и задачата на Косачите, ако не да го балансират, то поне да го сведат до разумни граници.

— Съотношението на нарастване на населението спрямо способностите на Бурята да удовлетвори нуждите на човечеството изисква Прибирането на известен брой хора всяка година — каза им той. — За целта имаме нужда от още Косачи.

После извади от един от многото джобове, скрити в робата му, пръстен, идентичен с този, който носеше самият той. Пръстенът улови светлината в помещението, пречупи я и я отрази, но така и не я допусна до сърцевината на тъмното си ядро.