Нил Шустерман - Косачи

2042-ра е годината, в която победихме смъртта, а също и годината, в която престанахме да броим. Разбира се, продължихме да отброяваме годините още няколко десетилетия, но в мига, в който постигнахме безсмъртието, моментът на смъртта престана да има значение.

Нямам представа кога точно сме преминали към китайския календар — Годината на кучето, Годината на козата, на дракона и така нататък. Също така не мога да кажа кога точно активистите за защита на животните започнаха да се борят за равни права на техните любими животни и добавиха Година на видрата, на кита и на пингвина. Не помня също кога наименованията престанаха да се повтарят, а всяка година започна да се кръщава на различен животински вид. Единственото, което знам със сигурност, е, че тази година беше Годината на оцелота.

А що се отнася до нещата, които не знам, сигурна съм, че всички те са събрани в Бурята, стига някой да има мотивацията да надникне там.

Цитра получи поканата в началото на януари. Пристигна по пощата… което беше първата индикация, че е нещо необичайно. Само три вида пратки пристигаха по пощата: колети, официални бизнес документи и писма от ексцентрици — единствените хора, които все още пишеха писма. Изглежда, тази принадлежеше към третата група.

— Отвори го — подкани я Бен, по-развълнуван от писмото дори и от Цитра. Беше надписано на ръка, което го правеше още по-странно. Истинският ръкопис все още се учеше по желание, но ако не броеше себе си, тя познаваше съвсем малко души, които го владееха. Разкъса плика и извади отвътре картичка в същия цвят на яйчена черупка като на самия плик, а след това я прочете наум, преди да направи същото и на глас.

За мен ще е удоволствие да бъда в компанията ви в опера „Гранд Сивик“ на деветнайсети януари в седем часа вечерта.

Нямаше подпис, нито обратен адрес. Но плика съдържаше един-единствен билет.

— Операта? — възкликна Бен. — Пфу!

Цитра напълно споделяше отношението му.

— Възможно ли е да е училищно събитие? — попита майка им.

Цитра поклати глава.

— Ако беше така, щях да кажа.

Тя взе плика и поканата от ръцете на Цитра, за да ги огледа.

— Е, каквото и да е, изглежда интересно.

— Вероятно е начин някой загубеняк да ме покани на среща, защото го е страх да ме попита в лицето.

— Смяташ ли да отидеш? — попита майка ѝ.

— Мамо… момче, което ме кани на опера, или си прави шега, или е побъркано.

— Или се опитва да те впечатли.

Цитра изръмжа и излезе от стаята, подразнена от собственото си любопитство.

— Няма да ходя! — провикна се от другата стая с пълното съзнание, че ще го направи.

Опера „Гранд Сивик“ беше едно от малкото места, на които всеки с известна позиция в обществото ходеше, за да бъде видян. На всяко от представленията само половината от присъстващите бяха там заради самата опера. Останалите просто участваха в голямата мелодрама около изкачването по социалната стълбица и кариерното развитие. Дори Цитра, която не се движеше в нито един от тези кръгове, беше наясно с нравите.

Носеше роклята, която беше купила за бала миналата година, когато беше сигурна, че Хънтър Морисън ще я покани. Вместо това Хънтър бе поканил Закари Суейн — очевидно на всички освен на Цитра им беше ясно, че ще стане така. Оттогава двамата със Закари бяха двойка, а Цитра не беше намерила приложение на роклята.

Когато я облече, остана по-удовлетворена, отколкото предполагаше. Тийнейджърките се променяха много за една година, но сега тази рокля — чиято покупка тогава беше плод по-скоро на пожелателно мислене — всъщност ѝ стоеше идеално.

В съзнанието си беше стеснила кръга на вероятните тайни обожатели. Би могъл да е само един от петимата, най-много двама, с които би ѝ било приятно да остане насаме. Останалите трима можеше да изтърпи единствено от възпитание. До известна степен обаче ѝ беше забавно да прекара вечерта, като се преструва на претенциозна.

Баща ѝ настоя да я закара.

— Обади се, когато си готова да те взема.

— Ще се прибера с обществен транспорт.

— Все пак се обади — не се предаваше той. Каза ѝ, че е много красива, поне за десети път, и продължи напред, за да направи място на лимузините и бентлитата, образували опашка зад него. Тя пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по мраморните стъпала — чувстваше се странно, като Пепеляшка на бала.

Щом влезе, не я насочиха нито към оркестъра, нито към главното стълбище, което водеше към балкона. Вместо това портиерът погледна билета, погледна нея, а след това отново билета и повика друг портиер, който лично да я ескортира.