Нил Шустерман - Косачи

— Ти беше там и не го спря! — Очите на Мара Павлик блестяха от гняв и искрено възмущение. Изглеждаше готова да бръкне в ноздрите му с дългите си нокти и да изтръгне мозъка му. — Просто го остави да умре!

Мара беше гадже на Коул от около година. И тя като Коул беше изключително популярна първокурсничка и обикновено старателно отбягваше каквито и да е контакти с второкурсници като Роуан. Сегашните обстоятелства обаче бяха необичайни.

— Не беше така — успя да избърбори Роуан, преди тя отново да се нахвърли срещу него. Този път успя да отклони удара ѝ. Тя си счупи нокът, но като че ли не я беше грижа. Ако не друго, смъртта на Коул ѝ бе помогнала да гледа на нещата в перспектива.

— Точно така беше! Ти влезе вътре, за да го гледаш как умира!

Започнаха да се събират хора, надушили конфликт. Роуан огледа тълпата за съпричастност — някой, който евентуално би застанал на негова страна, но видя единствено физиономиите на съучениците си, от които лъхаше дружно презрение.

Не очакваше точно това. Не че искаше потупване по гърба, задето се е притекъл на помощ на Коул в последните му мигове, но все пак не предвиждаше подобни неоснователни обвинения.

— Що за безумство? — кресна Роуан към нея, към всички тях. — Не можеш да спреш Прибирането!

— Не ме интересува! — проплака тя. — Можеше да направиш нещо, но ти само стоя и гледа!

— Направих нещо! Аз… държах ръката му.

Тя го блъсна към шкафчето с по-голяма сила, отколкото той бе предполагал, че притежава.

— Лъжеш! Той никога не би те хванал за ръка. Никога не би се докоснал до нищо по теб! — А после добави: — Аз трябваше да държа ръката му.

Наоколо други хлапета подвикваха и шептяха слова, които очевидно искаха Роуан да чуе.

— Видях го да върви по коридора с Косача, сякаш са най-добри приятели.

— Сутринта влязоха заедно в училището.

— Чух, че той посочил на Косача името на Коул.

— Някой каза, че дори му помагал.

Роуан избухна срещу противното хлапе, което отправи последното обвинение… Ралфи някой си.

— И от кого го чу? Нямаше никой друг в стаята, кретен такъв!

Все пак не беше от значение. Слуховете плъзваха без логика, просто така.

— Не разбирате ли? Не съм помагал на Косача. Помагах на Коул! — упорстваше Роуан.

— Помогнал си му да стигне до гроба — извика някой, а друг доволно му пригласяше.

Нямаше смисъл… Бяха го изправили на съд и бяха произнесли присъдата, а колкото повече отричаше, толкова по-силно се убеждаваха във вината му. Не им трябваше проявата му на смелост — имаха нужда от някого, когото да обвинят. От някого, когото да мразят. Не можеха да насочат гнева си към Косача, но Роуан Дамиш беше идеален за целта.

— Обзалагам се, че е получил имунитет за помощта — подметна хлапе, което до този момент му беше приятел.

— Не съм!

— Хубаво — процеди Мара презрително. — Тогава се надявам следващият Косач да дойде за теб.

Той знаеше, че тя наистина го мисли — не само в този момент, а изобщо. Ако следващият Косач действително дойдеше за него, Мара щеше да посрещне с радост новината за смъртта му. Мисълта, че на света вече имаше хора, които искрено желаеха гибелта му, беше доста потискаща и мрачна. Едно беше да не го забелязват, а съвсем противоположно — цялото училище да е насочило враждебността си към него.

Чак тогава се сети за предупреждението на Косача: че никой няма да се отнесе мило с него заради това, което е сторил за Коул. Човекът се беше оказал прав — и момчето го мразеше заради това, точно както останалите мразеха Роуан.