Нил Шустерман - Косачи

— За какво е всичко това? — учуди се тя. Първата ѝ мисъл беше, че билетът е фалшив и я водят към изхода. Вероятно все пак беше шега и тя вече съставяше наум списък със заподозрени.

Но в този момент вторият портиер каза:

— Винаги придружаваме лично гостите до ложите, госпожице.

Ложите, припомни си Цитра, бяха изключителна привилегия. По принцип бяха запазени за личности, твърде значими, че да могат да се смесват с масите. Обикновените хора не можеха да си го позволят, а дори и да можеха, нямаше да бъдат допуснати. Докато следваше портиера по тясното стълбище към ложите от лявата страна, Цитра започна да се плаши. Не познаваше никой, който имаше толкова пари. Ами ако поканата беше пристигнала при нея по грешка? Или ако наистина някоя толкова важна особа чакаше Цитра, какви намерения имаше, за бога?

— Пристигнахме! — Портиерът дръпна завесата на ложата, където вече седеше момче на нейната възраст. Имаше тъмна коса и светла, осеяна с лунички кожа. Той се изправи, щом я видя, и Цитра забеляза, че под панталоните на костюма му се подава твърде голяма част от чорапите му.

— Здрасти.

— Здравей.

И портиерът ги остави сами.

— Оставих за теб мястото по-близо до сцената — каза той.

— Благодаря. — Тя се настани, като се опитваше да разбере кой е той и защо я е поканил тук. Не помнеше да го е виждала. Дали се предполагаше, че трябва да го познава? Не искаше да си проличи, че няма представа кой е той.

После той избърбори изненадващо:

— Благодаря ти.

— За какво?

Момчето държеше покана, която изглеждаше точно като нейната.

— Не съм голям почитател на операта, но все пак е по-добре, отколкото просто да си седя у дома. Е… очаква ли се да те разпозная?

Цитра се изсмя с глас. Тя нямаше таен обожател; изглежда и двамата бяха субекти на загадъчен сватовник, което я накара да сформира нов списък наум — на челно място стояха собствените ѝ родители. Вероятно това беше синът на техни приятели… и все пак подобна постановка беше доста безумна дори и за тях.

— Кое е толкова забавно? — попита момчето и тя му показа идентичната покана. Той не се разсмя. Вместо това изглеждаше обезпокоен, но не каза защо.

Представи се като Роуан, ръкуваха се и в мига, в който светлините угаснаха, завесата се вдигна и музиката прогърмя твърде силно, че да могат да водят разговор. Операта беше на Верди — La Forza del Destino , „Силата на съдбата“, но очевидно не силата на съдбата беше събрала тези двама души. Бе съвсем преднамерена постъпка.

Музиката беше величествена и прекрасна, докато на Цитра не ѝ дойде твърде много. А сюжетът, макар и лесен за следене дори без да знаеш италиански, не беше особено въздействащ за нито един от двамата. Все пак произведението датираше от Епохата на смъртните. Война, мъст, убийства — всички тези теми, около които беше заплетена историята — бяха премахнати от модерната реалност до такава степен, че малко хора можеха да се отъждествят с тях. Катарзисът би могъл да се изгради само около мотива за любовта, а предвид факта, че бяха непознати, събрани в ложа в операта, той предизвикваше по-скоро усещане за неудобство, отколкото за пречистване.

— Е, според теб кой ни покани? — попита Цитра веднага щом лампите светнаха за първия антракт. И Роуан нямаше никаква представа, също както и тя, затова започнаха да споделят в опит да открият основа за вероятна теория. Освен че и двамата бяха шестнайсетгодишни, имаха твърде малко общи неща. Тя беше от града, той от предградията. Нейното семейство беше малко, а неговото — голямо, професиите на родителите им не можеха да се различават повече.

— Какъв е генетичният ти индекс? — попита той. Доста личен въпрос, но може би имаше някаква връзка.

— 22-37-12-14-15.

Той се усмихна.

— Трийсет и седем процента африкански корени. Браво на теб! Не е малко!

— Благодаря.

Той ѝ каза, че неговият е 33-13-12-22-20. Прииска ѝ се да го попита дали знае подиндекса на „другия“ си компонент, тъй като двайсет процента си беше цифра, но ако не го знаеше, въпросът би го смутил.

— И двамата имаме дванайсет процента паназиатски корени — отбеляза той. — Възможно ли е да е свързано с цялата история? — Но той просто се хващаше за сламката — беше обикновено съвпадение.

Тогава, в самия край на антракта, отговорът се появи пред тях в ложата.

— Радвам се да видя, че сте се запознали.

Макар да бяха изминали няколко месеца от срещата им, Цитра веднага го разпозна. Почитаемият Косач Фарадей не беше някой, който се забравя така лесно.