Нил Шустерман - Косачи

— Вероятно на мрамора — отговори Роуан. — Щом достигнеш максималното ускорение, няма значение от колко високо скачаш.

— Напуках ли го? Подмениха ли настилката?

— Нямам представа, Тайгър… Боже, стига вече.

Тайгър се отпусна на възглавницата си, безкрайно доволен от себе си.

— Най-доброто размазване до момента!

Роуан бе чакал търпеливо приятелят му да дойде в съзнание, но сега, когато Тайгър вече беше буден, започна да губи търпение.

— Защо изобщо го правиш? Такава загуба на време.

Тайгър сви рамене.

— Харесва ми усещането при падането. Освен това трябва да напомням на родителите си за съществуването на марулята.

Роуан се изкикоти. Точно той беше измислил термина „потомство маруля“, който ги описваше така добре. И двамата се бяха родили в огромни семейства и определено не бяха любимци на родителите си. „Имам двама братя, които са мръвката, няколко сестри, които са сиренето и доматите, така че, предполагам, аз съм марулята.“ Идеята пожъна успех и Роуан основа в училище клуб, кръстен „Главите на айсберга“, събрал вече повече от двайсет членове… макар Тайгър често да го дразнеше, че ще се вдигне на бунт и ще организира преврат.

Тайгър беше започнал с размазването преди няколко месеца. Роуан опита веднъж и болката му се стори чудовищна. Изостана по всички предмети в училище, а родителите му наложиха всевъзможни наказания, изпълнението на които чинно забравиха да проследят — едно от предимствата да бъдеш маруля. И все пак тръпката от падането не си струваше цената. Тайгър, от друга страна, се беше пристрастил към размазването.

— Трябва да си намериш ново хоби, човече — натърти Роуан. — Знам, че първото възстановяване е безплатно, но останалите вероятно струват цяло състояние на родителите ти.

— Да… и поне в този случай им се налага да харчат парите си за мен.

— Не би ли предпочел да ти купят кола?

— Възстановяването е задължително — отвърна Тайгър. — Колата е по избор. Ако не им се налага да дават пари, няма да го направят.

Роуан не можеше да оспори този факт. И той самият нямаше своя кола и се съмняваше, че родителите му ще му купят. Според аргументите им обществените автомобили бяха чисти, практични и се караха сами. Каква полза имаше да харчат сериозна сума за нещо, което не му е нужно? Междувременно хвърляха пари за какво ли не, с изключение на придобивки за него.

— Ние сме плявата — заключи Тайгър. — Ако не предизвикаме известно стомашно неразположение, никой няма да забележи, че съществуваме.

На следващия ден Роуан се изправи лице в лице с един Косач. Не беше нечувано да попаднеш на Косач в неговия квартал. От време на време човек се натъкваше на такива — и все пак не се появяваха често в гимназиите.

Срещата се дължеше на грешка от страна на Роуан. Точността не беше сред силните му страни — особено когато му се налагаше да заведе по-малките си братя, сестри, полубратя и полусестри на училище, преди да се метне в обществен автомобил и да стигне до своето. Тъкмо беше пристигнал и се отправяше към гишето за закъсняващи, когато Косачът се появи иззад ъгъла в безупречно чистата си роба в цвят слонова кост, вееща се след него.

Веднъж, когато се катереха със семейството му, Роуан се беше отделил от останалите и срещна пума. Стягането в гърдите, както и прималяването в слабините в момента бяха същите като тогава. Бий се или бягай, подсказваше организмът му. Но Роуан не предприе нито едно от двете. Онзи път беше надвил инстинктите си и хладнокръвно вдигна ръце — беше чел, че така ще изглежда по-едър. Бе подействало и животното избяга, като по този начин му спести едно посещение в местния възстановителен център.

Сега, при внезапната поява на Косач пред него, Роуан изпита странния порив да постъпи по същия начин — като че ли вдигането на ръце над главата му щеше да прогони Косача. Тази мисъл го накара да избухне в бурен смях. Последното нещо, което човек прави пред някой Косач, е да се разсмее.

— Бихте ли ме насочили към администрацията? — помоли мъжът.

Роуан се замисли дали да не го упъти, а после да хукне в обратната посока, но реши, че би било твърде страхливо.

— И аз съм се запътил натам — каза Роуан. — Ще ви заведа. — Човекът щеше да оцени помощта, а не беше зле да направиш услуга на Косач.

Роуан го поведе край други хлапета по коридора — ученици като него, които също бяха закъснели или имаха някакви задачи. Всички те зяпваха и се опитваха да се скрият при вида на Косача, който го придружаваше. Някак минаването по коридора беше по-леко, когато имаше и други, на които им се налагаше да преодолеят страха, а и Роуан не можеше да отрече, че му беше приятно да се движи в компания, която внушаваше подобен респект. Чувството обаче трая само до момента, в който действителността му се изясни. Днес този Косач беше избрал за Прибирането някого от съучениците на Роуан.