Робърт Силвърбърг - Първата вълна

Кой ще ме наследи? Хайнц? Рой? Зиглинде? Не бих могъл веднага да посоча идеален кандидат. Това ме притеснява. А може да се случи какво ли не, щом тази колекция от примадони започне да гласува, което ме кара да се притеснявам още повече при мисълта, че трябва да предам поста на друг.

Има още нещо, което трябва да се обмисли. Наистина ли ще сме в състояние да преминаваме между двете пространства без затруднения? Корабното оборудване е изцяло експериментално. Нямаме стопроцентови гаранции за степента, в която може да понася натоварвания. Възможно е да ни поднесе какви ли не изненади. Явно съществува и някакъв математически проблем, който едва сега изскача на бял свят, както дочух от един разговор между Зиглинде и Рой. Изглежда, че звездната тяга се подчинява на някакви вероятностни феномени, които не са напълно проучени, или по-точно никой досега не ги е проумял. При всеки скок от едното пространство в другото съществува малка, но реална вероятност корабът да направи нещо напълно неочаквано. При всяко преминаване може да се окаже, че нещо се е объркало, нещо, което не сме в състояние да поправим и в резултат на което оборудването просто ще замре веднъж и завинаги и ние ще се окажем заседнали някъде си, било то в извънпространството или не, там, където ни е застигнала бедата. Като си помислиш, това може да се случи още при първия ни опит да преминем в нормалното пространство и да се окаже, че просто не можем да го направим.

Това е доста отегчителен и пространен списък с притеснения за едно кратко вписване в дневника. Но пък изглежда има известен терапевтичен ефект — да ги изложа в материален вид. На практика ще се справя с всеки от тези проблеми така, както се справям с всичко — един по един и в правилния ред. Няма нужда да се тревожа дали няма да отхвърлим един приблизително подходящ свят, преди да сме открили такъв. Няма нужда да се тревожа дали скоковият механизъм ще се повреди, докато и това не стане. Колкото до избора на следващ капитан, ще трябва да се доверя на здравия разум и добрата преценка на спътниците си, вместо да се измъчвам заради собствената си предполагаема незаменимост и вероятността да ме сменят с някой клоун.

Проблемът понастоящем е просто да определим в някаква степен координатите на Планета A в айнщайновата вселена, да се приближим възможно най-много до нея, преди да напуснем извънпространството, и да преминем в нормалния континуум в подходящ за проучване на слънчевата й система обхват.

Предполага се, че знаем как да направим това. Ако не се справим с този проблем, другите просто няма да имат значение.

И така, великата ни мисия започва. Не вярвам, че ще открием нашата нова Земя още при първия опит. Но пък, който не рискува, той не печели. А има и шанс — малък, но реален, — че ще намерим, каквото търсим, веднага. И двете планети изглеждат така, както би ни се искало, доколкото можем да съдим за тези неща при огромното разстояние и сканиращите устройства, с които разполагаме. Сега просто трябва да идем и да погледнем отблизо.

Сутрешното предаване. Ноел седи с гръб към капитана, слуша какво той й чете и го изпраща през бездна, която се простира вече на повече от двайсет светлинни години.

— Чакай — казва тя. — Ивон иска да повторим. От „метаболитният“ нататък.

Той спира, намира мястото и зачита отново:

— „Метаболитният баланс остава нормален, макар че както докладвахме и по-рано, някои от по-възрастните членове на експедицията започват да показват малък недостиг на магнезий и калий. Ние, разбира се, правим необходимите корекции и…“

Ноел го спира с рязък жест. Капитанът чака. Тя се навежда напред, опира чело в масата и притиска силно с ръце слепоочията си.

— Пак онзи статичен шум — проронва Ноел. — Днес е по-зле от всякога.

— Успяваш ли въобще да установиш връзка?

— Да, успявам. Но с огромно усилие. А Ивон въпреки това ме кара да повтарям. — Тя вдига глава и го поглежда, очите й срещат неговите по онзи неин чудат, интуитивен начин. Лицето й е изопнато от напрежение. Челото й е набръчкано и лъщи от пот. На капитана му се иска да протегне ръка към нея, да я прегърне, да я утеши. Тя простенва дрезгаво: — Не знам какво става, капитане.

— Разстоянието…

— Не!

— Повече от двайсет светлинни години.

— Не — повтаря тя, този път малко по-спокойно. — Вече доказахме, че разстоянието не влияе на връзката. Ако сигналът не се влошава след един милион километра, след една светлинна година, след десет светлинни години — без следа от измеримо смущение в яснотата и точността, — то не би следвало да настъпи такова внезапно качествено влошаване при увеличаване на разстоянието. Не мислиш ли, че съм си блъскала главата върху това?