Робърт Силвърбърг - Първата вълна

— Разбира се, че си мислила, Ноел.

— Не е като да сме се отдалечили толкова, че да не се чуваме. Връзката беше идеална при десет светлинни години, идеална при петнайсет. Това вече са огромни разстояния.

Щом успявахме тогава, би трябвало да успеем на всякакво разстояние една от друга.

— Да, но все пак…

— Отслабването на сигнала е едно, смущенията са друго. Отслабването става по постепенна крива. Спомни си, че с Ивон имахме пълен и непрекъснат достъп до умовете си от самия старт на експедицията допреди няколко дни. А сега… не, капитане, не може да става въпрос за отслабване на сигнала. Трябва да са някакви смущения. Чисто локален ефект, с който се сблъскваме в този район на галактиката.

— Да, като слънчевите петна, знам. Може би, когато се отправим към Планета A, качеството на връзката ще се подобри.

— Може би — отсечено казва Ноел. — Дай да пробваме пак, капитане. Ивон чака. Започни от „магнезий и калий“.

— … магнезий й калий. Ние правим необходимите корекции…

Капитанът си представя контакта между двете сестри като стрела, която лети от звезда към звезда, като огън, стрелкащ се през искрящ тунел, като река от чиста сила, която тече по лъкатушно русло между звездите. Представя си връзката между двата ума като поток от чиста светлина, свързващ движещия се кораб с далечната родна планета. Понякога ги сънува двете, Ивон и Ноел, Ноел и Ивон, да стоят с лице една към друга в двата края на вселената, ръцете им са вдигнати, а от върховете на пръстите им струи светлина, и искрящата връзка, която се протяга през галактиката между сестрите, излъчва такъв силен блясък, че той се размърдва неспокойно в леглото, стене и притиска чело във възглавницата.

— Хрумна ми нещо смешно — казва Зиглинде и всички вдигат глави, защото на Зиглинде рядко й хрумват смешни неща. Не че има нещо хумористично в необичайно високия, тънък, напрегнат тон, с който говори сега. Но нещо я яде от половин час насам и сега изведнъж се излива. — Ами ако натиснем копчето и корабът откаже да напусне извънпространството? — пита тя. — Ами ако се окаже, че просто няма как да стигнем до тази Планета A или което и да било друго място в реалната вселена? Какво ще правим тогава? Имаме ли някакъв резервен план?

Това е първата работна сбирка на групата, която планира промяната в курса. Събрали са се в контролната зала. Бордният компютър генерира интелигентни съобщения, които текат по светлите екрани, вградени в извитата стена, меки светлинни пулсации в аметистово, кехлибарено и нефритено. Зиглинде, Рой, Хайнц, Пако, Джулия и капитанът разговарят от цели два часа и вече се чувстват уморени и леко оглупели.

— Ако това стане, тогава ще си намерим някоя хубава извънпространствена планета някъде и ще се заселим там — отговаря Пако. — Това ни е резервният план.

Рой му хвърля яден поглед.

— Това, дето го казваш, е абсурдно и направо тъпо. Няма такова нещо като извънпространствени планети. Тяхното съществуване е логически невъзм…

Хайнц, както винаги усмихнат, но и с отсянка на овладяно раздразнение, се обръща към Зиглинде:

— Защо въобще задаваш такива въпроси? Събрали сме се да обсъдим проучвателна мисия в истинското пространство. Измисляш някакви въображаеми дяволи. Звездната тяга е създадена така, че да сработва безотказно. Няма да се провали.

— Ами ако се провали? — настоява Зиглинде.

— Хайнц е прав — уморено се обажда капитанът. — Няма да се провали. Просто няма и толкова. Можеш да разчиташ на това.

— На нищо не разчитам — казва Зиглинде, изричайки го с гърлен, превзето театрален глас. Може би наистина се опитва да бъде забавна. Но в очите й има странен блясък. Изглежда така, сякаш е обладана от някаква мощна, непокорна енергия, която отказва да отстъпи. — Всичко може да се случи. Работим със свръхмощни физически сили и все още имаме относително малък опит с оборудването. Процесите, с които си имаме работа, са статистически нестабилни. Разбирате ли за какво ви говоря? Всеки скок, който предприемаме, си е чиста проба хазарт. Разбира се, шансовете са на наша страна. Но при всеки скок съществува възможност да възникне случайно събитие, всеки път, когато звездната тяга преминава от единия режим в другия. Има го в уравненията — случайният фактор, фаталната вероятност. Колкото по-често скачаме, толкова по-често се излагаме на тази малка, но реална вероятност. И при някой от скоковете може да преминем от едно извънпространство в друго, вместо да се върнем в реалното пространство или да ни се случи нещо още по-лошо. Възможно е.