Джефф Вандермеер - Агенцията

Контрол отвори очи и видя, че стои на гърба на сградата с очертания на подкова, която служеше за щаб на „Съдърн Рийч“. В момента гледаше към дъгата, а преди нея имаше път и паркинг. Построен в стил отпреди десетки години, бетонният мастодонт беше същински монумент или бунище — не можеше да определи кое от двете. Загадъчните ръбове и линии на сградата и покривът, който сякаш се усмихваше леко злобно на всичко останало, му придаваха по-нефункционален вид дори от някаква арт инсталация или абстрактна скулптура във величави, вцепеняващи мащаби. И нещо още по-лошо, площта, погълната от разтворените обятия на подковата, беше превърната в двор, гледащ към опасано от стара, гъста гора езеро. Бреговете на езерото бяха почернели, сякаш някога опожарени, а в тъмната, неприятна вода газеха странни, разкривени блатни кипариси. В светлината, обгръщаща езерото, имаше нещо клаустрофобично сиво, различно и разграничено от синьото небе горе.

Сигурно това също някога е било ново, може би в кредния период, и може би сградата също е съществувала в някаква форма и е била подложена на обратно инженерство толкова далече назад в миналото, че човек още можеше да погледне през прозорците и да види водни кончета, големи като лешояди.

Подковата, която ги обгръщаше, не вдъхваше голямо доверие; приличаше повече на символ на непълнотата, отколкото на късмета. Непълни мисли. Непълни изводи. Непълни доклади. Вратите в двата й края, през които мнозина преминаваха за по-бърз достъп до другото крило, потвърждаваха провала на въображението. А през цялото време мрачното тресавище правеше това, което се полага на едно тресавище — толкова съвършено само по себе си, колкото „Съдърн Рийч“ бе несъвършена.

Всичко беше толкова неподвижно, че когато прелетя един кълвач, това смути пейзажа така, все едно някой F-16 тъкмо бе преминал свръхзвуковата бариера.

От лявата страна на подковата и езерото, едва забележим от мястото, където стоеше, се виеше път през дърветата, към невидимата граница, отвъд която се намираше Зона X. Само на петдесет километра от асфалтирания път и още двайсет по неасфалтирания, с десет пункта за проверка и заповед да се стреля на месо, ако не ти е мястото там, огради и бодлива тел, окопи и ями, и още блата, може би дори обучени колонии от безмилостни хищници и генетично модифицирани храсти с отровни плодове, чукове, които те удрят по главата… но в определен смисъл, още откакто премина инструктажа, Контрол се чудеше: за какво? Дали защото в такива ситуации се прави така? Дали за да не влизат хора? Беше разучил докладите. Ако някой стигнеше до границата по „неоторизиран начин“ и я пресечеше някъде другаде, освен през вратата, никой повече нямаше да го види. Колко хора бяха направили точно това, без да ги забележат? Как щяха да разберат от „Съдърн Рийч“? Един-два пъти някакъв разследващ журналист се беше добрал достатъчно близо, за да заснеме отвън граничните заграждения на „Съдърн Рийч“, но дори това в общественото въображение само потвърждаваше официалната версия за екологична катастрофа, която няма да бъде разчистена цял век.

Чуха се стъпки край каменните маси в бетонния двор, по който малки бели плочки се надпреварваха с квадрати напукана земя, където на неравни разстояния бяха забодени съмнителни лалета… той познаваше тези стъпки и особения им провлачен звук. Някога помощник-директорът бе служила на терен; нещо се бе случило по време на мисия и кракът й беше пострадал. В сградата можеше да го прикрие, но не и на коварните циментови плочки. За него не беше предимство да знае това, защото то го караше да й съчувства. „Когато кажеш «полева работа», си представям как всички тичате през пшеницата“, бе казал някога баща му на майка си.

Грейс идваше по негова молба, за да зяпат заедно блатото, докато говорят за Зона X. Беше му хрумнало, че ако променят обстановката, ако излязат от бетонния саркофаг, враждебността й може да се смекчи. Преди да осъзнае колко адски и праисторически е този пейзаж, и колко предисторичен. Гледай оргията на комарите, Грейс, и стопли отношението си към мен.

— Разпитахте само биолога. Все още не знам защо — заяви тя, още преди да успее да измисли откриващ гамбит… и цялата му решителност да бъде дипломатичен, да се превърне някак си в неин колега, а не враг, ако ще дори със заблуждения или метафорични смушквания в бъбреците, се изпари във влажния въздух.

Контрол изложи мисловните си процеси. Грейс изглеждаше впечатлена, макар че той все още не можеше да я разбере докрай.