Джефф Вандермеер - Агенцията

Той взе дистанционното управление и цъкна два пъти. Плоскоекранният телевизор на стената от лявата им страна изпращя и показа пикселиран, леко размазан образ на биолога на празния паркинг, неподвижна почти като паважа и тухлите на сградата пред себе си. Цялата сцена беше облята в противното зелено на нощната камера.

— Защо този пуст паркинг? Защо ви намерихме там?

Безразличен поглед, никакъв отговор. Той остави записа да върви. Понякога еднообразният фон въздействаше на разпитвания. Само че обикновено на него се виждаше заподозрян, който оставяше чанта или изхвърляше нещо в контейнер за боклук.

— Първи ден в Зона X — каза Контрол. — Вървите към базовия лагер. Какво се случи?

— Нищо особено.

Контрол нямаше деца, но допускаше, че горе-долу това е отговорът, който би получил от тийнейджър на въпроса как е минал денят му в училище. Може би трябваше да се върне малко назад.

— Но си спомняте магарешките тръни много, много добре.

— Не знам защо говорите все за тръни.

— Защото това, което сте казали за тях, показва, че си спомняте някои свои наблюдения от експедицията.

Настъпи пауза; Контрол знаеше, че биологът го гледа. Искаше му се да отвърне на огъня, но нещо го предупреждаваше да не го прави. Нещо го караше да усеща, че сънят за падането в дълбините може отново да го завладее.

— Защо съм затворена тук? — попита тя и той почувства, че отново е безопасно да я погледне, сякаш мигът на опасност беше преминал.

— Не сте. Това е част от дебрифинга ви.

— Но не мога да си тръгна.

— Засега не — призна той, — но ще можете.

Макар и само към някоя друга база; сигурно щяха да минат още две-три години, и то ако всичко вървеше добре, преди да позволят на някоя от оцелелите участнички да се върне в света. Законовият им статус се намираше в онази сива зона, която често се определяше произволно като заплаха за националната сигурност.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.

Той реши да опита отново.

— Кое би имало връзка, щом не са и тръните? Какво да ви питам?

— Не е ли това работата ви?

— Каква е моята работа? — попита той, макар много добре да знаеше какво има предвид.

— Вие ръководите „Съдърн Рийч“.

— А знаете ли какво е „Съдърн Рийч“?

— Ззззнам — просъска тя.

— Ами вторият ден в базовия лагер? Кога започнаха да се случват странни неща?

Кога бяха започнали да се случват странни неща? Допускаше, че наистина се бяха случили.

— Не помня.

Контрол се приведе напред.

— Мога да ви подложа на хипноза. Имам право. Мога да го направя.

— Хипнозата не ми действа — отвърна тя с тон, в който личеше отвращението й от заплахата.

— Откъде знаете?

Миг на объркване. Дали беше издала нещо, което не желаеше, или си беше спомнила нещо отдавна забравено? И знаеше ли разликата?

— Просто знам.

— За да изясним нещата, можем да ви кондиционираме повторно и да ви подложим на хипноза.

Това беше блъф, защото от логистична гледна точка не беше толкова просто. Трябваше да я изпрати в Централата и тя щеше да изчезне завинаги в търбуха й. Контрол може и да успееше да види докладите, но никога вече нямаше да установи пряк контакт. А и не искаше да я кондиционира.

— Направете го и ще ви…

Тя успя да се спре малко преди да изрече думата „убия“.

Контрол реши да не обръща внимание. Беше получавал достатъчно заплахи, за да знае кои трябва да приема сериозно.

— Какво ви направи устойчива на хипноза?

— А вие устойчив ли сте на хипноза? — Предизвикателна.

— Защо бяхте на изоставения паркинг? Другите две участнички бяха намерени, докато са търсели близките си.

Без отговор.

Може би засега бе казано достатъчно. Може би стигаше толкова.

Контрол изключи телевизора, взе папката си, кимна й и се запъти към вратата.

Когато стигна до нея и я отвори, му се стори, че пуска вътре повече сенки, отколкото трябва. Обърна се с ясното съзнание, че помощник-директорът го наблюдава от дъното на коридора, и погледна биолога. После, както беше планирал от самото начало, зададе въпроса, увенчаващ първото действие:

— Какво е последното нещо, което помните от Зона X?

Неочакваният отговор се надигна към него като сблъсъка на светлината и мрака:

— Как се давя. Давех се.

„Затвори очи и ще си спомниш за мен“, бе казал умиращият баща на Контрол преди две години на едно място недалеч от това, на което се намираше сега, в опит да утеши живите. Но когато затвореше очи, всичко изчезваше, освен съня с падането и натрупаните белези от предишни мисии. Защо биологът бе казала това? Защо бе казала, че се е давела? Това го разтърси, но и му внуши странно усещане за обща тайна помежду им. Сякаш беше проникнала в главата му и беше видяла съня му, и сега двамата бяха обвързани един с друг. Той се бунтуваше срещу това, не искаше да се чувства свързан с хората, които трябваше да разпитва. Трябваше да лети високо. Трябваше сам да реши кога да се спусне, а не да бъде свален на земята по волята на друг.