Джефф Вандермеер: Агенцията

Понякога помагаше да покаже нервността си, за да накара човека срещу себе си да се отпусне. Затова той прочисти гърлото си, отпи колебливо от чашата с вода, която си носеше, и се заигра с папката й, поставена на масата между двамата до дистанционното управление за телевизора зад гърба му. За да се запазят условията, при които беше намерена, и да се гарантира, че няма да добие спомени по изкуствен път, помощник-директорът беше заповядала да не й се дава никаква информация от личното й досие. Контрол намираше това за жестоко, но беше съгласен с Грейс. Искаше папката между тях да изглежда като възможна награда по време на някой сеанс в бъдеще, макар още да не знаеше дали ще й я даде.

Той се представи с истинското си име, уведоми я, че „интервюто“ се записва, и я помоли да каже името си за протокола.

— Наричайте ме Призрачна птица — отвърна тя.

Имаше ли нотка на предизвикателно непокорство в гласа й?

Той я погледна и веднага отмести объркано очи. Да не би тя да използваше някакво хипнотично внушение върху него? Това беше първата му мисъл, но той бързо я отхвърли.

— Призрачна птица ли?

— Или никак.

Той кимна; знаеше кога да се откаже. По-късно щеше да проучи термина. Смътно си спомняше нещо от досието. Може би.

— Призрачна птицо — реши да пробва той. Думите имаха неестествен, тебеширен вкус в устата му. — Нищо ли не помните за експедицията?

— Казах на другите. Непокътната пустош.

Стори му се, че долавя иронична нотка, но не можеше да бъде сигурен.

— Колко добре опознахте лингвиста — по време на обучението? — попита той.

— Не особено. Тя беше много гласовита. Не млъкваше. Беше… — Биологът замлъкна, точно когато Контрол сподави въодушевлението си. Не беше очаквала този въпрос. Ни най-малко.

— Каква беше? — подкани я той.

Предишният разпитващ беше използвал стандартната техника: установяване на разбирателство, представяне на фактите, изграждане на връзка на тази основа. Без да покаже нищо насреща.

— Не си спомням.

— Мисля, че си спомняте. А ако си спомняте това, то…

— Не.

Той отвори папката и се престори, че чете предишните протоколи, като й позволяваше да вижда полетата на страниците, в които бяха записани най-важните данни.

— Добре тогава. Разкажете ми за магарешките тръни.

— Магарешки тръни ли? — Изразителните й вежди ясно показваха какво мисли за въпроса.

— Да. Говорите много конкретно за тях. Защо?

Той продължаваше да бъде озадачен от количеството детайли за тези тръни в един от разпитите от предишната седмица, когато беше дошла в „Съдърн Рийч“. Това го накара отново да се замисли за хипнотични внушения. За използването на думи като защитен жив плет.

— Не знам — сви рамене биологът.

Той започна да чете на глас протоколите:

— „Магарешките тръни имат лавандуловосини цветове и растат по обичайните места между гората и тресавището. Не можеш да ги избегнеш. Привличат много насекоми и жуженето и светлината, които ги обгръщат, изпълват Зона X с усещане за индустрия, почти като в човешки град.“ Продължава, но аз ще спра дотук.

Тя отново сви рамене.

Контрол нямаше намерение да спира на едно място, не и първия път; вместо това искаше да облети терена и да очертае границите на територията, която искаше да покрие с нея. Затова продължи нататък:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Това каква връзка има?

— По отношение на кое? — атакува той.

Тя не отговори и той отново настоя:

— Какво си спомняте за съпруга си?

— Че имах такъв. Малко спомени, отпреди да замина, също като за лингвиста.

Беше хитро да ги свърже, да ги накара да изглеждат като едно цяло. Размитост, не яснота.

— Знаехте ли, че се е върнал, също като вас? Че е бил дезориентиран, също като вас?

— Аз не съм дезориентирана — възрази тя, като се наведе напред, а Контрол се облегна назад. Не се страхуваше, но за момент си помисли, че трябва. Мозъчните скенери изглеждаха нормални. Бяха взети всички мерки, за да се уверят, че няма нищо, което дори бегло да напомня за зараза с инвазивен вид. Или „нарушител“, както се изразяваше Грейс, все още неспособна да изрече пред него каквото и да било, доближаващо се по смисъл до „извънземно“. Ако не друго, сега Призрачната птица беше по-здрава, отколкото преди заминаването; токсините, които повечето днешни хора носеха себе си, при нея бяха в много по-ниски нива от обичайното.

— Не исках да ви обидя — каза той. Но знаеше, че тя е дезориентирана. Каквото и да помнеше или да не помнеше, биологът, когото той бе опознал от протоколите преди експедицията, не би показала толкова бързо раздразнение. Защо бе успял да я настъпи по слабото място?