Джефф Вандермеер: Агенцията

Като далечна светкавица, Контрол свирепо й се възхищаваше и я беше последвал, макар и на много по-ниска височина… като родител обаче — дори когато беше с него — на нея не можеше да се разчита за неща като взимане от училище, приготвяне на обяд, помощ за домашните; рядко беше последователна в каквито и да било значими дейности в ежедневния свят от тази страна на бариерата. Макар че винаги го беше окуражавала да се впусне с главата напред в службата.

Дядо Джак, от друга страна, който не изглеждаше никак доволен от идеята, един ден го погледна и каза:

— Не мисля, че има темперамента.

Тази оценка подейства опустошително на шестнайсетгодишното момче, вече решено да тръгне по този път, но после го направи по-решително, по-целенасочено, по-обърнато нагоре, към небето и светлината. По-късно той си мислеше, че може би затова дядо му го е казал. Джак имаше непредсказуема, огнена страна, докато майка му беше леденосин пламък.

Когато беше на осем или девет години, често ходеха в една лятна къща до езерото — „нашият собствен шпионски клуб“, както я наричаше майка му. Само той, майка му и дядо му. В ъгъла имаше стар телевизор, а срещу него — оръфан диван. Дядо му го караше да мърда антената, за да се получи по-добра картина.

— Малко наляво, Контрол. Още мъничко.

В другата стая майка му преглеждаше разсекретена информация, която си беше взела от офиса. Така той получи прякора си, без да знае, че дядо му го е откраднал от шпионския жаргон. Като дете пазеше този прякор като нещо готино, което дядо му беше подарил от любов. Но все пак беше достатъчно прозорлив, за да не казва на никого извън семейството, дори на приятелките си, години наред. Предпочиташе да си мислят — включително Грейс и колегите й — че е спортен прякор от гимназията, където беше резервен куотърбек.

— Малко наляво, Контрол.

Хвърляй топката като звезда. В ролята на куотърбек най-много му харесваше това, че знаеше къде да посреща и да удря. Въпреки че винаги беше по-добър на тренировки, отколкото в мач, той намираше чисто удоволствие в тази точност, в геометрията и предусещането.

Когато порасна, прие „Контрол“ за свое име, макар че вече усещаше жилото на снизхождение в думата; сега обаче нямаше как да пита дядо си дали е имал предвид това или нещо друго. Чудеше се дали фактът, че прекарваше толкова време в четене в къщата до езерото, колкото и в риболов, някак си не е настроил дядо му срещу него.

Така че, да, той прие името, пресъздаде го и го остави да му се лепне. Но за първи път казваше на колегите си да го наричат „Контрол“ и не можеше да си обясни защо. Просто така му беше хрумнало, сякаш за да постави ново начало.

Малко наляво, Контрол, и може да уловиш тази светкавица.

Защо празен паркинг? Това се чудеше, откакто беше изгледал филма от камерата за наблюдение по-рано тази сутрин. Защо биологът се беше върнала на някакъв запустял паркинг, вместо в дома си? Другите две жени се бяха върнали при нещо лично, място, към което бяха емоционално привързани. Биологът обаче беше стояла часове наред в един изоставен паркинг, без да забелязва нищо около себе си. От стотици часове гледане на видеозаписи със заподозрени, Контрол беше свикнал да долавя дори най-обикновените манеризми или нервни тикове, които можеха да му дадат сигнал… но на този запис нямаше нищо такова.

Присъствието й беше регистрирано в „Съдърн Рийч“ след доклад, подаден от местната полиция, която я беше прибрала за скитничество: закъсняла реакция, подтикната от активното търсене, след като агенцията бе намерила другите две.

После идваше проблемът с лаконичността, противопоставена на лаконичност.

Нишката бе тънка, но Контрол вече усещаше, че цялата тази задача виси на детайлите, на детективската работа. Нищо нямаше да се получи лесно. Нямаше да има късмет, това не беше поредният смахнат любител майстор на бомби, въоръжен с изкуствен тор и някаква евтина идеология, която се разпада след двайсет минути в стаята за разпити.

По време на предварителните интервюта, преди да се реши кой ще участва в дванайсетата експедиция, според записите в досието й, биологът беше успяла да изрече само 753 думи. Контрол ги беше преброил. Това включваше думата „закуска“ като целия отговор на един въпрос. Контрол беше възхитен.

Преброи думите няколко пъти през дългите часове, докато чакаше да му настроят компютър, да му издадат пропуск, да получи паролите и кодовете и всички останали ритуали, твърде познати от обиколките през различни агенции и отдели.