Джефф Вандермеер: Агенцията

Винаги започваше добре, но невинаги свършваше така.

Гласът беше пропуснал също така да спомене, че Зона X се намира зад невидима граница, която и досега, трийсет години по-късно, като че ли никой още не разбираше. Не, той самият го беше схванал едва когато преглеждаше документите, а после и при излишното повторение на информативния филм.

Не знаеше и че помощник-директорът ще го намрази толкова, задето е взел мястото на изчезналия директор. Макар че трябваше да се досети: според откъслечните сведения за живота й, тя беше израснала в семейство от долните прослойки на средната класа, беше посещавала държавно училище в началото, беше й се наложило да работи по-усилено от повечето, за да достигне до това положение. Докато Контрол идваше, следван от шушукането, че е част от невидима династия, което естествено пораждаше неприязън. Този факт не можеше да се отрече, въпреки че погледнато отблизо, династията се оказваше по-скоро западащ бизнес.

Грейс се появи пак на вратата и го повика:

— Готови са. Елате с мен.

Той знаеше, че има няколко начина да се пречупи съпротивата или волята на колега. Вероятно щеше да се наложи да изпробва всичките.

Контрол взе две от трите папки от масата и без да откъсва поглед от биолога, ги скъса през средата, чувствайки усукващото напрежение между ръцете си, после ги пусна на пода.

Зад себе си чу сподавен звук.

Обърна се, за да посрещне цялата мощ на безмълвния гняв на помощник-директора. В очите й обаче се четеше и предпазливост. Добре.

— Защо още пазите хартиените досиета, Грейс? — попита той, като направи крачка напред.

— Директорът настоя. Нарочно ли го направихте?

Той не й обърна внимание.

— Грейс, защо никой от вас не употребява думите „пришълци“ или „извънземни“, когато говорим за Зона X?

Той също не обичаше да ги употребява. Понякога, откакто му бяха изяснили истината, усещаше как в него се отваря огромна бездна, изпълнена със собствените му писъци и невярващи викове. Но никога не би си го признал. Имаше лице на покерджия; бяха му го казвали и любовници, и роднини, дори непознати. Беше висок около метър и осемдесет. Невъзмутим. Стегнато, мускулесто тяло на спортист; можеше да тича с километри, без да усети умора. Гордееше се с правилното си хранене и физическите упражнения, макар че обичаше и уиски.

Тя не се даваше.

— Никой не е сигурен в това. Не тълкувайте произволно уликите.

— Дори след цялото това време? Достатъчно е да разпитам една от тях.

— Какво?

Напрежението в ръцете се прехвърли в разговора.

— Не ми трябват другите досиета, защото ми е достатъчно да разпитам една от тях.

— Трябват ви и трите. — Тя като че ли още не разбираше.

Той посегна и взе последната папка.

— Не. Само биологът.

— Това е грешка.

— Седемстотин петдесет и три не е грешка — отвърна той. — Седемстотин петдесет и две също не е грешка.

Тя присви очи.

— Не сте наред.

— Дръжте биолога тук — каза той, без да й обръща внимание, но все пак мислено отбеляза начина й на изразяване. Знам нещо, което вие не знаете. — Изпратете другите в стаите им.

Грейс го гледаше, сякаш е някакъв гризач и не може да реши дали е отвратена или го съжалява. След миг обаче кимна сковано и отново излезе.

Той се отпусна и въздъхна. Въпреки че й се налагаше да приема заповедите му, тя щеше да има власт над екипа още една-две седмици и можеше да му пречи по хиляди начини, докато той се настани там окончателно.

Това алхимия ли беше или истинска магия? Грешеше ли? И имаше ли значение, след като дори да грешеше, всяка беше досущ като другите?

Да, имаше значение.

Това беше последният му шанс.

Така му бе казала майка му, преди да дойде тук.

Майката на Контрол често му изглеждаше като светкавица в далечното нощно небе. Появяваше се и изчезваше, изчезваше и се появяваше, но винаги я помнеше; понякога може би дори се чудеше какво е било това, какво е предизвикало светлината. Но човек не можеше наистина да знае .

Джаки Миранда Севърънс, единствено дете, беше последвала баща си в службата и се беше представила отлично; сега работеше на нива много над всичко, което дядото на Контрол, Джак Севърънс, някога беше постигнал, а той беше агент с много отличия. Джак беше отгледал дъщеря си проницателна, организирана и готова да ръководи. Доколкото Контрол знаеше, дядо му беше карал майка му да тича през препятствия от гуми и да промушва чували с брашно с щик. Нямаше много семейни албуми, които да го потвърдят. Независимо от метода, баща й беше успял да възпита в нея и невъзмутима жестокост, очакване за отлична работа и едно особено качество, което се проявяваше като привидно безразличие към съдбата на другите.