Джефф Вандермеер: Агенцията

Геодезистът беше намерена в дома си, седнала на стол в задния двор.

Антропологът беше открита от съпруга си, докато тропала на задната врата на медицинския му кабинет.

Биологът беше намерена на пуст, обрасъл паркинг на няколко пресечки от дома си, да се взира в рушаща се тухлена стена.

Също като членовете на предишната експедиция, и трите нямаха никакъв спомен как са се върнали през невидимата граница и са излезли от Зона X. Не знаеха как са се промъкнали през блокадите и огражденията, и другите препятствия, които военните бяха струпали покрай границата. Нямаха представа какво се е случило с четвъртия член на експедицията им — психолога, която всъщност беше директорът на „Съдърн Рийч“ и беше отхвърлила всички възражения срещу плана си да ръководи инкогнито дванайсетата експедиция.

Изобщо, като че ли никой нищо не помнеше.

Сутринта на закуска Контрол погледна през широкия прозорец, заемащ цялата стена на кафетерията, към двора с множеството каменни масички, после към хората на опашката — твърде малко като за такава голяма сграда, и попита Грейс:

— Защо не се радват повече, че експедицията се е върнала?

Тя го изгледа измъчено, все едно беше особено бавноразвиващ се ученик в клас за повтарящи.

— А вие как мислите, Контрол? — Вече беше успяла да лепне иронична нотка на обръщението, така че той се чувстваше като тежестите на дядовите си въдици, обречени да се валят в тинята на дъното на десетки езера. — Не ни е за първи път. Разпитвахме ги девет месеца, без да открием нищо. И през цялото време са умирали. Вие как бихте се чувствали?

Дълги месеци на безсловесност и дезориентация, после смърт от особено злокачествена форма на рак.

Той кимна бавно в отговор. Тя, естествено, беше права. Баща му беше починал от рак. Не беше помислял как са се отразили тези събития на екипа. За него това беше просто абстракция, думи от доклад, прочетен, докато самолетът кацаше.

Тук мокетът ставаше тъмнозелен, със стилизиран мотив от светлозелени стрелки, които сочеха навън, към двора.

— Защо тук не е по-светло? — попита той. — Къде отива всичката светлина?

Грейс обаче беше приключила с отговарянето на въпросите му за момента.

Когато една от жените — биологът — обърна леко глава към стъклото, сякаш го виждаше, Контрол избегна погледа й с нещо като закъсняло смущение. Интересът му беше безличен, професионален, но вероятно не създаваше това усещане, макар те да знаеха, че ги наблюдават.

Никой не го беше уведомил, че ще прекара първия си ден в разпит на объркани оцелели от Зона X, но в Централата сигурно са го знаели, когато са му предлагали мястото. Членовете на експедицията бяха прибрани преди почти шест седмици и подложени на едномесечни тестове в базата за обработка горе на север, преди да ги изпратят в „Съдърн Рийч“. Също както той самият беше изпратен първо в Централата за две седмици с инструктажи, включително дупките — цели дни, които минаваха незабелязано, без нищо да се случва, сякаш програмата си е била такава от самото начало. После всичко се ускори, създавайки му впечатлението за неотложност.

Това бяха част от детайлите, които го изпълваха с безплодно раздразнение и объркване, откакто бе пристигнал. Гласът, основният му контакт във висшите ешелони, беше намекнал при първоначалния инструктаж, че това е лесна задача с оглед на досегашния му опит. „Съдърн Рийч“ се беше превърнала в затънтена, застояла агенция, охраняваща заспала тайна, от която като че ли вече никой не се интересуваше особено, предвид фокуса върху тероризма и екологичната катастрофа. „Като за начало“ Гласът бе определил мисията му с обичайния си рязък тон като „аклиматизация, преценка, анализ, а след това и по-задълбочено вникване“, което не бяха обичайните му инструкции тия дни.

Кариерата му, която, не можеше да се отрече, вървеше ту нагоре, ту надолу, беше започнала с назначение като оперативен работник на терен: наблюдение на клетки на вътрешен тероризъм. После се беше издигнал до синтез на данни и организационен анализ — над двайсет случая, банално еднакви, за които му беше забранено да говори. Случаи, невидими за обществото: тайната история на нищото. Но той все повече се превръщаше в човека, който оправя кашите: най-вече защото като че ли умееше да анализира специфичните проблеми на другите по-добре, отколкото да се справя с общите свои. На тридесет и осем години, ако изобщо беше известен с нещо, то беше това. То означаваше, че няма нужда да бъде някъде през цялото време, макар че вече искаше точно това: да види нещо от край до край. Освен това, никой не обичаше тези, които идват да решават проблеми — „Хей, чакайте да ви покажа къде грешите“ — особено ако последните мислят, че решаващият проблемите има нужда някой да го срита по задника.