Джефф Вандермеер: Агенцията

Биологът твърдеше, че не си спомня нищо, също като останалите.

Контрол знаеше, че това е лъжа — или щеше да стане лъжа, ако я заставеше да говори. Искаше ли да я застави? Дали тя беше предпазлива заради нещо, което се е случило в Зона X, или просто характерът й беше такъв? В този момент над бюрото на директора премина сянка. Това — или поне нещо подобно — вече му се беше случвало, беше взимал същите решения и преди и то едва не го беше провалило и дори повалило. Но нямаше избор.

Около седемстотин думи след връщането й. Също като другите две. Но за разлика от тях, тази лаконичност беше сравнима с лаконичността й преди заминаването. И странната конкретика, която липсваше при другите. Ако антропологът казваше: „Бяхме сред непокътната пустош“, биологът казваше: „Навсякъде имаше яркорозови тръни, дори там, където сладката вода преливаше в солена… Светлината на смрачаване беше нисък блясък, сияние.“

Това, в съчетание със странната й поява на безлюдния паркинг, караше Контрол да мисли, че биологът може би си спомня повече от останалите. Че може да е по-адекватна от тях, но по някаква причина да го крие. Никога не бе попадал точно в такава ситуация, но си спомняше как един колега разпитваше терорист, ранен в главата, и провеждаше всички разпити в болницата, като постоянно отлагаше с надеждата паметта му да се върне. И тя се върна. Но само фактите, без праведните подбуди на действията си, след което беше изгубен — лесна плячка за разпитващите.

Не сподели теорията си с помощник-директора, защото, ако грешеше, тя щеше да го използва в подкрепа на отрицателното си мнение за него, но и защото искаше да я държи на нокти колкото можеше по-дълго. „Никога не прави нещо само по една причина“, често казваше дядо му и поне това Контрол беше запомнил добре.

Преди да я обръснат, биологът бе имала дълга, тъмна коса, почти черна. Имаше тъмни, гъсти вежди, зелени очи, леко изкривен нос (счупила го при падане върху скалите), а високите й скули говореха за азиатските й корени по майчина линия. Напуканите й устни бяха изненадващо пълни за слабото й, смръщено лице. Той не вярваше на очите; беше проверил дали не са били друг цвят преди експедицията.

Дори седнала, тя някак си излъчваше усещането, че е физически силна, с изпъкващи мускули между шията и раменете. Дотук всички изследвания за рак бяха отрицателни, за разлика от предишната експедиция. Контрол не си спомняше какво пише в досието й, но предполагаше, че е висока почти колкото него. Държаха я в южното крило вече две седмици, без да има какво да прави, освен да яде и да се упражнява.

Преди началото на експедицията биологът беше преминала интензивно обучение за оцеляване и боравене с оръжия в базата на Централата, предназначена специално за тази цел. Трябва да е била инструктирана с всички полуистини, които командването на „Съдърн Рийч“ смяташе за полезни въз основа на критерии, които Контрол намираше за загадъчни, дори мрачни. Трябва да е била подложена на кондициониране, за да стане по-податлива на хипнотични внушения.

Директорът-психолог вероятно бе използвала хипнотични сигнали — думи, които в определени комбинации, биха предизвикали определени ефекти. Мимолетна мисъл, когато вратата се затвори зад гърба му: дали директорът имаше нещо общо с размътването на спомените им, докато още са били в Зона X?

Контрол седна на масата срещу биолога, съзнавайки, че ако не друг, поне Грейс ги наблюдава през еднопосочното стъкло. Специалистите вече я бяха разпитали, но Контрол също беше специалист и държеше на прекия контакт. Имаше нещо в тъканта на разговора очи в очи, което липсваше в протоколите и видеозаписите.

Подът под обувките му беше мръсен, почти лепкав. Флуоресцентните лампи на тавана премигваха на неравни интервали, а масата и столовете приличаха на взети от гимназиална столова. Усещаше киселата металическа миризма на долнокачествен почистващ препарат, като на развален мед. Стаята не вдъхваше доверие в „Съдърн Рийч“. Стая, предназначена за дебрифинги — или поне предназначена да изглежда като такава — трябваше да бъде по-приятна от стая, предназначена единствено и само за разпити поради това, че се очаква евентуална съпротива.

Седнал срещу биолога, присъствието й го изпълваше с нежелание да я гледа в очите. Но той винаги беше нервен, когато трябваше да разпита някого; винаги имаше чувството, че онази ярка светкавица, замръзнала в небето, се бе спуснала на рамото му и майка му — от плът и кръв — го наблюдаваше. А истината беше, че майка му наистина го наглеждаше от време на време. Тя имаше достъп до записите. Така че това не беше параноя или само чувство. Беше част от възможната действителност.