Джефф Вандермеер - Агенцията

— Изглеждала ли е в някой момент по време на обучението така, сякаш крие нещо? — попита той.

— Отклонявате се. Смятате, че крие нещо.

— Всъщност още не знам. Може да греша.

— Имаме по-квалифицирани разпитващи от вас.

— Вероятно е така.

— Трябва да я изпратим в Централата.

Контрол потръпна при мисълта.

— Не — възрази той малко по-категорично, отколкото трябваше, и за част от секундата се притесни помощникът-директорът да не се досети, че е загрижен за участта на биолога.

— Вече изпратих антрополога и геодезиста.

Той усети гнилата смрад на цялата тази растителност, разлагаща се под повърхността на блатото, почувства тромавите костенурки и зашеметените риби, които си пробиваха път през гъстите слоеве. Не си вярваше достатъчно, за да я погледне. Не си вярваше достатъчно и за да каже каквото и да било; просто седеше, вкаменен от изненада. Какво точно влияние имаше Грейс в Централата?

Тя бодро продължи:

— Казахте, че не ви трябват, и ги изпратих в Централата.

— По чие нареждане?

— По ваше. Ясно ми показахте, че това искате. Ако сте имали нещо друго предвид, приемете извиненията ми.

Някакви вътрешни пластове в Контрол леко се поразместиха и той едва доловимо потрепери.

Нямаше ги. Не можеше да ги върне. Трябваше да изхвърли това от съзнанието си. Щеше да приеме лъжата, че Грейс му е направила услуга, опростила е работата му.

— Винаги мога да прочета протоколите, ако размисля — каза той с възможно най-сговорчив тон. Те все пак щяха да бъдат разпитани, а той й беше дал възможност да действа, като й каза, че не иска да ги интервюира.

Тя внимателно се взираше в лицето му, търсейки знак дали изстрелът е попаднал близо до целта.

Той се опита да се усмихне и да заглуши гнева си с мисълта, че ако е искала наистина да му навреди, щеше да намери начин да разкара и биолога. Това беше само предупреждение. Сега обаче и той трябваше да й вземе нещо. Не за да станат квит, а за да не се изкушава да му взима още и още. Не можеше да си позволи да загуби биолога. Поне засега.

— Защо стоите там на жегата като идиот? — попита тя нехайно сред настъпилото неловко мълчание, все едно нищо не се е случило. — Да влезем вътре. Време е за обяд и можете да се запознаете с част от администрацията.

Контрол вече свикваше с липсата на уважение от нейна страна и това не му харесваше; искаше да намери възможност да преобърне тенденцията. Последва я вътре в сградата, усещайки тежестта, присъствието на блатото зад гърба си. Още един враг. Беше се нагледал на такива гледки, докато живееше наблизо като тийнейджър и по-късно, докато баща му бавно умираше. Беше се надявал вече никога да не вижда блата.

„Затвори очи и ще си спомниш за мен.“

Помня те, татко. Помня те, но избледняваш. Има много смущения и всичко това става прекалено реално.

По бащина линия родът на Контрол произлизаше от Централна Америка, имаше латиноамерикански и индиански корени от Хондурас; той беше наследил ръцете и черната коса на баща си, тънкия нос и ръста на майка си, а цветът на кожата му беше някъде по средата. Дядо му от тази страна беше починал, преди Контрол да порасне достатъчно, за да го познава, но беше чувал епични истории за него. Като дете дядо му продавал щипки за пране от врата на врата в някои квартали, а двайсетинагодишен станал боксьор — не толкова добър, за да се състезава, но достатъчно добър, за да бъде платен противник и да носи на бой. После бил строителен работник, след това — автоинструктор, докато не бил покосен от инфаркт и ранна смърт на шейсет и пет години; съпругата му, която работела в пекарна, починала само година след него. Синът му, бащата на Контрол, израснал като художник в семейство, съставено предимно от дърводелци и механици, и използвал наследството си, за да прави абстрактни скулптури. Очовечавал абстракциите си, като ги боядисвал в ярката палитра на маите и ги украсявал с плочки и стъкло, с което прехвърлял мост и през известната пропаст между професионалното и аутсайдерското изкуство. Това бил животът му и Контрол не помнеше време, когато баща му да не е бил такъв и само такъв.

Щастливата история за влюбването на баща му и майка му беше и щастливата история за издигането на баща му за известно време като фаворит на галериите от висока класа. Запознали се на откриване на негова изложба и, по собствените им думи, се влюбили още от пръв поглед, макар по-късно да му бе трудно да го повярва. Баща му се преместил на север, за да бъде с нея, родил се Контрол, а само година или две по-късно тя била преместена от работа на бюро към назначение на терен, и това бил краят на всичко. Историята, която бе крепила Контрол като дете, скоро се оказа само мимолетен образ на фона на нещастието. Нищо уникално: същата потискащо позната картина, която виждаш в антикварен магазин на брега на морето, но никога не купуваш.