Джефф Вандермеер - Агенцията

Мълчанието беше нарушавано единствено от спорове; мълчание, създадено не само от тайните, които тя носеше, а не можеше да сподели, но и, както Контрол разбра след години, от вътрешната й сдържаност, която след време не можеше да преодолее. Отсъствията й го влудяваха и когато Контрол стана на десет, вече се бяха превърнали в подтекста, а понякога и в основната нишка на споровете им: тя убиваше изкуството му, а това не беше честно въпреки че модните тенденции се бяха променили, а това, което баща му правеше, беше скъпо и изискваше покровители или субсидии, за да съществува.

Въпреки всичко баща му седеше пред скиците си, пред плановете си за работа, пръснати навсякъде като доказателство, когато тя се върнеше от мисия. Контрол помнеше как майка му понасяше упреците спокойно и с хладнокръвно, сдържано съчувствие. Тя беше буйната сила, която просто влетяваше — внезапно след дълго отсъствие, с набързо купени в последната минута по-далечни летища и невинни алибита какво е правила, а понякога не толкова невинни, споделени след дълго отлагане, както Контрол осъзна години по-късно, изправен пред същия проблем. Нещо разсекретено, което можеше да им разкаже сега, макар да се бе случило много отдавна. Тези истории дразнеха баща му, Контрол го знаеше, надменността също, но съчувствието й го вбесяваше. Как да познаеш дали светкавицата в небето е искрена?

Когато се разведоха, Контрол отиде да живее при баща си, който се настани в удобна общност, включваща част от роднините му и подхранваща художествените му амбиции, дори когато банковата му сметка линееше. Контрол помнеше собствения си шок, когато осъзна колко шум, движение и цвят може да се намери в един дом, след като се нанесоха.

Въпреки всичко през онези горещи лета в южното градче, недалеч от „Съдърн Рийч“, тринайсетгодишен, с ръждиво колело и неколцина верни приятели, Контрол не спираше да мисли за майка си в някой далечен град или страна — онази далечна светкавица, която понякога се спускаше от нощното небе и се материализираше на прага им като човешко същество. Точно както когато бяха още семейство.

Той вярваше, че един ден тя ще го вземе със себе си и той също ще стане светкавица, и ще има тайни, които никой друг не бива да знае.

Някои от слуховете за Зона X бяха заплетени и сложността им напомняше на Контрол за ятата от най-смъртоносните и огромни медузи в аквариума. Докато наблюдаваше разгръщането им, те му се струваха едновременно реални и нереални в изумително синята вода. „Място на инвазията“. „Секретни правителствени експерименти“. Как можеше да съществува такъв организъм? Обичайните слухове, които отразяваха официалната версия — различни вариации на тема причинена от човека екологична катастрофа — бяха толкова разпространени, че никой не ги забелязваше и не проявяваше любопитство. Версиите със сладки животинки, хапващи от ръка.

В истината обаче все пак имаше нещо просто: преди около трийсет години в отдалечена територия, известна като Забравения бряг, се бе случило Събитие, което бе започнало да преобразява пейзажа и едновременно с това бе предизвикало появата на невидима граница. Нещо като призрак или „призрачно предгранично явление“, както се описваше във файловете — леко като мъгла, почти невидимо освен като леки проблясъци — се беше разпростряло бързо във всички посоки от неизвестен епицентър и после изведнъж беше спряло при днешните непробиваеми граници.

Тогава беше създадена „Съдърн Рийч“, която разследваше случилото се почти без успех и с цената на живота на участниците в експедициите. Въпреки това жертвите изглеждаха незначителни в сравнение с възможността от пробив в границата, която учените все още изследваха и се опитваха да разберат. Защо екипировката, когато бъдеше намерена, по някакъв начин беше станала нефункционална и част от нея се разпадаше с невероятно голяма скорост, си оставаше загадка. А дразнещият, нелогичен начин, по който някои експедиции се връщаха невредими, изглеждаше още по-необясним.

— Всичко започна по-рано, преди появата на границата — осведоми го помощник-директорът в новия му стар кабинет след обяд. Сега беше много делова и Контрол реши да й вярва, да продължи да потиска, поне засега, гнева си от изпреварващия й удар и отстраняването на антрополога и геодезиста.

В ъгъла на бюрото му лежеше разгърнатата от Грейс карта на Зона X: брегът, фарът, базовият лагер, пътеките, езерата и реките, островът на много мили на север, бележещ най-далечния край на… Нашествието? Инвазията? Заразата? Коя беше подходящата дума? Най-лошата част от картата беше черната точка, отбелязана от директора като „тунела“, но известна повече като „топографската аномалия“. Най-лошата, защото не всички от оцелелите експедиции я бяха срещнали, дори когато бяха картирали същия район.