Бари Късел - Прераждане в Отвъдното

В края на тунела цветовете се смениха с още по-топли и приятни краски.

Излетели вече от него, всички видяха обширното пространство, което нямаше начало и край. Нямаше земя, нямаше въздух. Времето бе спряло. Само мислите се движеха необезпокоявани от никаква чужда воля. Телата, все още прозрачни, бяха придобили синкаво пепелив оттенък. Въпреки това, те не срещаха никакво съпротивление. В дълбочина започнаха да се забелязват силуети, но не на хора, ами на елипсовидни облачета, влизащи и излизащи от огромна сграда с овални отвори навсякъде. Елипсите бяха много на брой и всяка изглежда изпълняваше някаква дейност.

Няколко такива облачета се спуснаха към пристигащата група, предвождани от субстанция с по-прозрачен състав. Разстоянието бе стопено мигновено. Те обградиха групата, с все още земни очертания души и при всяка една се яви такова облаче. Водителят се спусна в центъра на образувания от новаците кръг и прие формата на човешко тяло, с древни гръцки одежди, които бяха също призрачни.

„Аз съм Одисей! — прозвуча мисълта на преобразеното облаче и то продължи. — При всеки един от вас има ангел-водител. Повечето са ваши починали роднини или любими. Ако го няма някой, който го очаквате тук, то сигурно е напуснал Големия дом и се е преродил отново на Земята. Всеки ще получи инструкции за по-нататъшното си съществуване тук. Вие просто сте забравили как е било във вашия вечен дом. Винаги след прераждане, Създателят трие паметта на всеки отиващ и той е като бебе, нищо неразбиращ и нищо незнаещ. Това е така, за да има пълноценно изживяване на мисията, поставена ви да изпълните на Земята. Приветствам ви с добре дошли вкъщи!“

След приветствието на Ахиле, групичката с новодошлите души се разпръсна. Всяко елипсовидно облаче прие образа на последното си превъплъщение на Земята и заплува, заедно с новите към висящата в нищото стъклена сграда.

Ева веднага позна умрялата си преди десетилетие майка и жадно започнаха да разменят мисли, като помръдваха устни по стар земен обичай.

„Скъпо дете, добре дошла вкъщи!“ — каза й тя.

„Мамо…! Ами къде е татко!?“ — попита Ева.

„Той е вече на земята. Малко преди да си дойдеш, замина. Хареса си много интересно съществуване — топло заразказва майката и продължи със същата любов. — Поиска да бъде африканско дете. Искал да му бъде топло, а също така и да е беден, за да изпита трудността на живата. Знаеш, че ние бяхме богати и той бе нещастен с това. Сега сигурно е щастлив. Ще видим какво ще ни разкаже, когато се върне. А сега, скъпо дете, да идем при Създателя, защото трябва много да ни разказваш.“

При Шулц се яви не кой да е, ами любимият му приятел от детството Шумахер. Шулц така се зарадва, че бе просто пълен от щастие от тази неочаквана среща. Той винаги обичаше това момче, спасило живота му с цената на своя. Спомни си, когато като малък бе настъпил отровна змия, че Шумахер бе зад него. Тъкмо смъртоносното влечуго да впие зъбите си в меката плът на крака му, то приятелчето му я хванало за опашката и я бе дръпнало с все сила. Змията се намерила в пазвата му и не й оставало нищо друго, освен да забие опасните си кухи зъби в гръдта на момченцето. След ужасни мигове на борба, то починало пред очите на Шулц. Това той никога не би могъл да забрави. Мъката съпътстваше целия му живот. Сънуваше го доста често и в сънищата винаги те си играеха, така, по детски, с много обич и доверие. Сега този сън се изпълни наистина. Приятелят му бе пред него. Същият, както го помнеше, с шареното палтенце и вечната усмивка на уста.

„Пази се от змията! Настъпи я! — пошегува се то и хвана за ръка Шулц. — Хайде да тръгваме, скъпи ми приятелю. Всички твои близки са вече на Земята. Кой в Южна Америка, кой в Камчатка. Само аз съм все още тук, но няма да се бавя, имам нещо предвид. Чаках те теб, за да те видя, пък после ще заминавам.“

Литнаха в нищото и се намериха пред входа на един овален отвор. Вътре всичко бе така бяло, че нищо не се виждаше. Нещо като факла излъчваше непозната досега светлина. Обсегът, който тя обхващаше, бе с вълшебно лек, златен оттенък. В него можеха да се забележат очертанията на много свилени нишки. Шулц и ангелът-водител се понесоха към тази светлина. По-нататък имаше много такива светлини и вече се откри една огромна зала с мъгляв под. Навсякъде бе оплетено с нишки и елипсовидни облачета. Нищо земно. Шулц се смути от необикновената обстановка и понечи да пита, чрез мисъл, приятелчето си Шумахер.

„Къде се намираме!? На…“ — но не можа да довърши мисълта си, защото пред тях мъглата се разсея и явилите се картини окончателно объркаха професора.