Колин Грийнланд - Открадни си свят

— ЗДРАВЕЙТЕ, КАПИТАНЕ — произнесе Алис.

Капитан Джут се пресегна и докосна пластината в четящото устройство. Имаше чувството, че се носи във вътрешността на топла, златиста, сияеща сфера. Какво значение къде във вселената бяха излезли? Важното е, че са достатъчно далеч от Земята и от пипалата на тези, които й бяха пратили собствената й сестра. Нали пристигнаха, живи и невредими — повечето от тях. Ако фотосферата е поне мъничко пригодна за живот, няма да се налага да подхващат отново това мъчително дълго пътешествие.

— Научих, че сме пристигнали — произнесе капитан Джут.

— ТОЧНО ТАКА, КАПИТАНЕ. НЕОБХОДИМ НИ БЕШЕ САМО ЕДИН МАЛЪК ТЛАСЪК.

На нейно разположение бяха контролни табла, индикатори, клавиатури, повече, отколкото можеше да си спомни. Над тях, на монитора се виждаше г-н Спинър в апартамента на Ееб, с бинтована и пъхната в презрамка ръка. Всички изглеждаха много щастливи.

— Финал на процеса на Излизане в 317.4.3, госпожо.

Големият екран все още беше тъмен. Капитан Джут почука с кокалчетата на юмрука си по един астроскоп. Изведнъж почувства, че увереното настроение отпреди малко започва да я напуска. Някакво неприятно усещане се гушеше в стомаха й.

— Добре, Алис. Хайде, покажи ми.

На екрана се появи голяма червена сфера, малко разфокусирана. В залата се възцари тишина.

Овалната червена топка приличаше на едра слива. По мониторите потекоха реки от информация, температурни стойности, атмосферна плътност, повърхнина. А изображението продължаваше да се мени, ставаше все по-ярко и контрастно. Изведнъж сферата се раздели на две.

Кстаска долетя до лакътя на Табита и се зае да смуче информация през опашката си. Капитан Джут почувства странно успокоение от това, че я усеща до себе си.

Появи се Доджър Гилеспи и се подпря на пулта. Табита чукна няколко клавиша и зададе по-голяма детайлност на изображението.

Червената сфера се състоеше от две големи стари слънца, горящи в тандем. Виждаха се две или три мъртви планети, сивкави отломъци в безкрая и ято странно оформени астероиди, без съмнение изкуствени планети, каквато беше и „Изобилие“. А сред тях блещукаха няколко златисти точки, издължени и заоблени като слепени една за друга капчици.

Капитан Джут почувства, че по гърба й се стича хладна пот. Познаваше това усещане. Тялото й даваше знак, че е време да глътне нещо, каквото и да било, но, разбира се, най-добре, ако е любимият й „Страничен път“.

— И тя ни доведе дотук? — попита Табита. Имаше предвид Анджи.

— КУРСЪТ Е БИЛ ЗАДАДЕН ПРЕДВАРИТЕЛНО — обясни Алис. — ТЯ САМО НИ ПОДЛЪГА ДА ГО ПРИЕМЕМ.

Капитанът потърси с очи Саския, но, не можа веднага да я открие. На големия екран отвъд гигантското двойно слънце се носеше малка сянка, прилична на лебед или по-скоро на летящ кон без крака, който носеше на гърба си цял един град. Разстоянието между тях се съкращаваше.

Капитанът отново почувства тревога.

— И защо серафимите са ни довели тук? — обърна се тя към херувима.

— Предполагам, за да повторят предишното си обещание за сътрудничество — отвърна дребното чудато същество. Изведнъж Табита си даде сметка, че херувимът е бил отгледан, без да познава чувства като страх или желание, и че това е далеч, далеч по-добър начин на съществуване, защото тя самата бе стигнала тук — на последното място в цялата галактика, където би желала да бъде — пришпорвана единствено от собствените си страхове и желания. Но страхът и желанията бяха разрушили всичко в нея, оставяйки я напълно опустошена.

— Ами, хубаво, дами и господа, ето че вече пристигнахме — произнесе друг, далеч по-бодър глас над главите им. — Не е ли велико нещо животът?

Очите на всички присъстващи в контролната зала се извърнаха нагоре към галерията, където вратите на кабините се отваряха — при това едновременно и с еднаква скорост. Отваряха се под влияние на златистата светлина. През вратите навлязоха групи еднакви силуети — всичките бяха хуманоиди, но с прекомерно уголемени торсове, които им придаваха страховит и същевременно нелеп изглед. Докато се носеха към парапета, всеки увиснал точно на петдесет сантиметра над пода на галерията, чертите на лицата им постепенно изплуваха на фокус. Наистина бяха човеци, макар и изгубили косите си в процеса, при който са били уголемени черепите им. Ала все още можеха да бъдат разпознати като бивши, изчезнали членове на екипажа, облечени в бяло и загледани надолу — към изумените посрещачи — с доброжелателни усмивки и жестове на благославяне.