Колин Грийнланд - Открадни си свят

Саския Зодиак седеше отпред с Кстаска в скута си. Непрестанно поглеждаше към капитан Джут и нейната пленничка.

— Никога не си ми казвала, че имаш сестра — оплака се тя.

— Не започвай пак — промърмори Доджър Гилеспи, но нямаше никаква полза.

— Ако ми беше казала, отдавна щяхме да измислим нещо. — Саския изглеждаше обидена, след като разрешението на загадката се бе оказало толкова просто.

Анджела й се усмихна любезно.

— „Люш-люш — запя тихо тя. — В сладката люлка…“

Бихте могли да почувствате заобикалящата я вълна на омраза и недоверие, като хладна зона около хладилник. Сега вече всички знаеха, че корабът е пресрочил полета с петдесет години и че вината е нейна.

Кени и момчетата охраняваха зорко капитана. Никога не я изпускаха от очи. Тук беше и аптекарят, който непрестанно й напомняше да погълне нещо, миришещо на застояла вода. Еднооката котка се търкаше в краката й.

Тя я срита и вдигна ръка.

— Тихо! Всички да млъкнат!

В настъпилата тишина очите й се обърнаха към екрана. За момент Табита си помисли, че е зърнала там лицето на сестра си.

Ето го отново.

— Видяхте ли? — попита ги тя.

— Това беше Анджела — рече Саския.

— Ти ли направи това? — обърна се Табита към сестра си.

Анджи се наведе и погали котката. Поклати бавно глава и отвърна:

— Тази единица не предава.

Сой скочи на спирачката. Пангото се завъртя и закова на място сред воя на свирещи гуми.

— Глейте! — извика Сой и посочи през предното стъкло. Капитанът се изправи, подпряна на седалката. Тя гледаше право напред, в тунела.

В средата на пътя стоеше малко момиче с дълга руса коса, синя рокля и бяла престилка.

Тя се понесе право напред, като робот върху релси. Когато приближи предното стъкло, всички видяха, че се усмихва. Звукът на монитора утихна.

— АХ, КАПИТАНЕ — произнесе топъл, мек глас. — ЕТО КЪДЕ СИ БИЛА.

Светлините по улиците на Прецентрал бяха загаснали, крушките на пътеуказателните знаци — счупени. Голямата порта на „Мъркюри Гардън“ зееше отворена. Отпред имаше струпани купчинки от боклуци, топки от косми и козина. Въздухът беше разреден, миришеше на влажни парцали.

Вътре в сумрачния амфитеатър местата бяха празни, изпотрошени или изгорени. Прожекторите на тавана, предназначени да озаряват в ярките си кръгове звездите от подиума, бяха запрашени и покрити с паяжини. На централния подиум тлееше огън. Наоколо бяха насядали тъмни фигури с качулки, а над главите им едва-едва се полюшваха знамената, който бяха забили и които трябваше да символизират привързаността им към идеала за чистота. В мигащата светлина на гаснещите пламъци се мярнаха и озъбени черепи, набити на колове. Изведнъж се разнесе пронизителен, изпълнен с болка и ужас писък и присъстващите извикаха в един глас: „Ха!“

— Ма-а-ма му стара! — долетя тъничък глас. — Този си го биваше!

Междувременно рицарите от легиона подхванаха тих, басов напев, изпълнен със спотаена заплаха. Тъничкият глас принадлежеше на упълномощения палач — един много, много стар човек, недъгав инвалид, който компенсираше това с умело и изобретателно отношение към жертвите.

— Кой да бъде следващият? — попита той. Подобно на другите старецът също бе скрил лицето си под сянката на качулка. Той вдигна сбръчканата си ръка и допря до устните си кислородна маска.

— Хайде, дайте някой друг! — Той избръмча с механизираната си инвалидна количка до мястото, където бяха струпани бъдещите жертви. — Що да не е тая? — предложи старецът, сграбчи една жена за китката и я задърпа към плочата, до която вече лежаха два окървавени трупа.

Но спътниците й не бяха склонни да я пуснат толкова лесно. Те я задържаха, притискаха се към нея и бърбореха нещо нечленоразделно. Бяха палернианци, презрително наричани „рунтави чудовища“, и се радваха на всеобща ненавист от всички чистокръвни човеци, които не целуваха миризливите си задници и се къпеха далеч по-често от веднъж в годината. Алчните, непохватни, вредни палернианци бяха отговорни за всички нещастия, струпали се в последно време на главите на нормалните хора — заедно с предприемчивите веспанци, злонамерените транти и крадливите алтециани. Достатъчно е да зърнете един палернианец, или по-точно петима — те са толкова страхливи, че винаги се движат на група — за да разберете колко са отвратителни. Несъмнено ще бъде истинска благодат, ако някога галактиката се очисти от тях.

Монотонната песен не секваше. Рицарите на чистотата не се съмняваха, че са наели най-добрия за тази работа.