Колин Грийнланд - Открадни си свят

— Хи-хи-хиии! — провикна се старецът. — Тя се опъва, а?

Появи се слаб ветрец, който раздуха огъня и отвя дима. Старецът включи светещия пръстен, който опасваше количката му. В светлия кръг попаднаха окованите палернианци, които протягаха умолително лапите си към него и стенеха уплашено. Третата жертва хленчеше и се притискаше към другарите си.

— Брей, че шибана бъркотия! — възхити се на цялото това нещастие старият палач. — Я ела тука…

Но женската отказваше да се подчини. Тя се съпротивляваше и дори зарита с крака. Не беше силна, но имаше масивно туловище и вълната й беше мазна. Все едно че се опитваше да укроти надрусана с амфетамин овца.

— Тръгвай с мене, хайде, мърдай, ето така… — мърмореше старецът. Сгърчената му ръка се повдигна върху механичната лонгета и посочи накъде трябваше да вървят. Показалецът му опря в защитното поле. Същевременно в една от страните на количката се повдигна капаче и отвътре се разгъна манипулаторна ръка, която се протегна към шията на съпротивляващата се жертва. Пръстите й стискаха спринцовка, пълна с жълтеникава течност.

Иглата блесна зловещо на светлината на пръстена. Двамата оцелели палернианци извърнаха глави и зажумяха, като не преставаха да бърборят ужасено. Спринцовката увисна за миг в задимения въздух, сетне се стрелна напред, прониза дебелата кожа и изпразни съдържанието си.

С остър, сподавен писък третата жертва се строполи на пода и задраска с нокти по гладката повърхност. Качулатите рицари продължаваха да напяват. След миг женската утихна. Беше мъртва.

Изведнъж осветлението в големия амфитеатър се промени. През прозрачните прозорци в тавана неочаквано проникна червеникаво сияние, като отражение от далечни пожарища. Зарята се увеличаваше и скоро дори най-закътаните ъгълчета на помещението бяха облени в алена светлина.

Песента на рицарите утихна.

— Ма-а-амка му мръсна — изруга дрезгаво старецът. — Ка-кво е пък сега то-ова? — Облегалката на количката се измести с едва доловимо бръмчене назад и главата му се повдигна нагоре. Палачът погледна към тавана през отворите на черната си маска.

Над небесните светлини на „Мъркюри Гардън“ сияеха два червени прожектора. Увиснали сред мрака на нощта, те се блещеха надолу като големи, насмешливи очи на някакво недоброжелателно божество. Гледаха право към стареца. Но той си мислеше, че го разглеждат с едва прикрито учудване и възхищение, сякаш очакват да се насладят на следващата му постъпка.

Вътре в черупката от пластмаса, метал и малко плът, зад хърбавите гърди на стареца, туптеше истинско, макар и малко забързано и уморено сърце. Но внезапно това почерняло от възрастта сърце трепна. То се сви, но след това не се разтвори. Сърцето застина.

Върху монитора на предната стена на инвалидната количка замигаха тревожни светлини. Старецът не ги виждаше. Все още гледаше право нагоре, към грамадните червени кълбета. Виолетовите му устни увиснаха и изпод маската се проточи дълга, зеленикава лига.

— Не бе, човек! — проплака задъхано той. Върху пластичните покривала на дробовете му се появиха бръчки. — Недей мен. Недей точно мен…

Той направи опит да повдигне лявата си ръка, но лонгетата отказваше да се подчини. Поклонниците се разкрещяха уплашено. Палернианците пищяха и се дърпаха.

Сякаш подчинявайки се на цвета на заливащия ги отгоре сноп светлина, индикаторите на монитора започнаха да премигват от зелено в червено, в червено, в червено. Монтираната под седалката помпа взе да подава с бясно темпо адреналин, докато не изчерпи резервите си. Черното сърце бе замряло в трайна конвулсия, сякаш искаше да се свие още повече, като пропадаща навътре в себе си черна дупка. Миниатюрна автоматична клапа премина на извънредно захранване. Сърцето продължаваше да е неподвижно. „Тик, тик, тик“ — потракваше клапата, но без никакъв ефект.

По това време рицарите на чистотата бяха осъзнали, че нещо не е наред. Те свалиха маската на палача и един от тях погледна моравото му лице.

— Ами че той е мъртъв…

Това беше достатъчно. Унищожаването на унищожителя от свръхмогъщите червени сфери бе финалният тласък, след който, без никой да обявява тържествения край на религиозното сборище, храбрите рицари се втурнаха през глава към вратата.

Още дълго потракваше миниатюрната автоматична клапа. От време на време я заглушаваха утихващите викове на прегладнелите и прежаднели палернианци. Ала накрая и те замлъкнаха. Клапата продължаваше да тиктака. Най-сетне върху трупа се изкатериха няколко едри насекоми, привлечени от миризмата на спечена кръв и разлагащо се тяло. В началото те се плашеха от звука, но бързо привикнаха, очевидно решили, че не може да им причини нищо. Тогава започнаха да прокопават тунели към вътрешността на ароматната реликва, като се възползваха от многобройните тръбички и дренажи, които вече бяха пронизали сбръчканата кожа.