Колин Грийнланд - Открадни си свят

Колкото и нематериален да изглеждаше, всички се отдръпнаха от малкия русокос призрак, когато изведнъж се озова в колата. Момиченцето премина право през предницата и спря насред кабината. Котаракът Один го подуши и се шмугна под седалката.

— Алис — произнесе капитанът.

— ГОТОВА — отвърна Алис. Гласът долетя от високоговорител, монтиран на близката улична лампа.

Капитан Джут почувства, че сърцето й прескача.

— Тя направи ли ти нещо?

— УТОЧНИ ПОНЯТИЕТО „ТЯ“ — се разнесе от монитора на Кени. Всички се облещиха в транта.

— Питам повредена ли си?

— СЪЩЕСТВУВА ИЗВЕСТНА НЕСТАБИЛНОСТ — отвърна мониторът на китката й.

Капитан Джут погледна сестра си. Анджела съзерцаваше детето-призрак.

— Алис? — продължи капитан Джут. — Ти ме позна.

Този път гласът долетя от улицата:

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ТЕ ПОЗНАХ. ПОМНЯ МРЪСНИТЕ ТИ ЧОРАПИ, ОТВРАТИТЕЛНОТО ТИ НАСТРОЕНИЕ, ПОРЕДИЦАТА ОТ УПОТРЕБЕНИ И ЗАХВЪРЛЕНИ ЛЮБОВНИЦИ. ИМЕТО ТИ Е ТАБИТА ДЖУТ И ТИ СИ КАПИТАНЪТ НА ТОЗИ КОРАБ. ОБИЧАШ ДА ПРИКАЗВАШ МНОГО И ВСЕ ЗАБРАВЯШ КЪДЕ СИ ОСТАВЯШ НЕЩАТА. ОБИЧАШ ДА МИ РАЗКАЗВАШ ИСТОРИИ.

На улицата вече се беше събрала неголяма тълпа.

Капитан Джут не обърна внимание.

— А знаеш ли ти коя си?

— АЗ СЪМ БЕРГЕНСКИ ТАЛАСЪМ СЕРИЯ 5. КОРАБНА ЛИЧНОСТ ПРЕКОНФИГУРИРАНА ЗА КОНТРОЛНАТА СИСТЕМА НА ФРАСКИ ЗВЕЗДОЛЕТ. НАРЕЧЕНА СЪМ С ИМЕТО АЛИС. КАПИТАНЕ, ПРЕДПОЛАГАМ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СМЕ В ГОЛЯМА БЕДА.

Призракът си избра една празна седалка и се настани в нея.

— Карай — нареди капитанът.

Колата потегли и отвън се разнесоха ръкопляскания и овации. Момчетата на Кени опряха прикладите на оръжията си в пода на кабината.

Капитан Джут увисна на колана, със застинала на лицето тържествуваща усмивка. Сърбеше я устата да извика като Тарзан.

Сега вече с приближаването им светлините на тунелите блясваха и угасваха, след като излизаха от тях. Нямаше и помен от доскорошната напрегната тишина в колата. Охраната зяпаше безгрижно през прозореца. Кени седеше зад оръдието. Капитан Гилеспи държеше под око пленничката, самотната и изоставена агентка на серафимите, в случай че внезапно се задейства скритата в нея програма и я превърне в опасно оръжие.

От време на време Табита Джут се извръщаше и оглеждаше лицата им. Имаше чувството, че сънува или че всички те са умрели още при старта и сега съществуват в някакъв отвъден живот. И колкото по-нататък във времето се придвижваха, толкова повече изгубени души се завръщаха: Саския, Доджър, Кстаска, Алис, Анджи. Кой ли ще е следващият? Леля Мюриъл? Мама?

Погледът й се спря на прозрачната им спътница. Изображението на момичето от приказките се полюшваше на сантиметри над седалката. Не реагираше на нищо, сякаш беше съвсем само в кабината.

— Алис — произнесе капитанът. — Какво е това нещо?

— НЕ ВИ ЛИ ХАРЕСВА? ИЗГЛЕЖДА Е ЗАМЕСТВАЩА ФУНКЦИЯ НА НЯКАКВА КОМБИНАЦИЯ ОТ МОИТЕ СЪСТАВКИ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЦЕЛТА Й Е ДА СЛУЖИ ЗА НАПОМНЯНЕ, КАПИТАНЕ, ИЛИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. ЗАГАДКА, КОЯТО САМО ВИЕ МОЖЕТЕ ДА РАЗРЕШИТЕ.

— Сигурно се шегуваш — отвърна с примрял глас Джут.

— ИМЕТО Й Е АЛИСА. ТЯ Е СНЕТО ОТ КАРТИНКА ИЗОБРАЖЕНИЕ.

— Нищо чудно, че говори неразбрано.

— Поемата беше за Анджела — намеси се Кстаска. — Дамата от Не бива. — Табита погледна сестра си. Опита се да си спомни стихотворението, което се бе появило на монитора, но не можа. Вместо това се сети за Луна, за посланието, което им бяха оставили на екрана и в което се казваше, че Анджи е заминала, за да се присъедини към култа на Разширяващата се невросфера. „Бях призована“ — пишеше там, а мястото на скафандъра й в шкафа при вратата вече пустееше. Табита си спомни колко се караха след това мама и татко.

— Единствената поема, която зная, е „Девет пъти в нощта“ — промълви тя.

Доджър Гилеспи потрепна и пусна облаче дим.

— Но защо не ни каза, че имаш сестра, която е мрежоманиачка… — отново се обади с обиден глас Саския Зодиак.

— Интересното е, че то спря да говори — рече Кстаска.

Това изглежда задейства по някакъв начин холоизображението. Устата му се отвори.

— Аз съм сън — произнесе то. Табита бе чувала и друг път този тъничък, настойчив глас. — Или поне бях това в началото. Но мисля, че оттогава съм се променила няколко пъти. Но къде е Червеният крал? — попита малко смутено момичето. — Питам за господина в леглото. Той беше Червеният крал. Аз съм от неговия сън.

— Бог да я поживи! — възкликна унесено Анджела Джут. Тя очевидно не разбираше нищо, а и не се интересуваше, след като бе изпълнила задачата си. Всъщност, дали я беше изпълнила наистина? Беше откраднала пластината с корабната личност, но не я бе използвала. Сякаш бе искала да бъде заловена.