Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Джонър я погледна критично, след което се усмихна на себе си.

— Ти си една лъжкиня, знаеш ли? Даде проклето обещание. Ти никога не изклинчваш от обещанията си.

— Той умираше, Джонър. Какво се предполагаше да кажа?

— Значи няма да тръгнеш да освобождаваш андроиди?

— Няма кого да освобождавам.

Очите му се смалиха още повече от обичайното.

— Да, бе, нямало кого. Баш така е.

Оставяйки го там, Кал продължи по коридора. След това чу как Джонър отново я извика.

— Какво пък сега? — попита тя.

Той сви ръце в юмруци.

— Когато решиш, че си готова да помогнеш на андроидните си приятелчета, просто кажи. Става ли?

Кал се усмихна леко.

— Мило ли се държиш с мен, Джонър?

Той като че изтрезня за момент.

— Познаваш ме поне толкова, надявам се.

Тя сви рамене.

— Мислех си, че е така.

— Значи ще викнеш, когато трябва? — попита Джонър.

Андроидът кимна.

— Ти ще си първият, който ще научи, грозно като смъртта копеле такова.

С удовлетворена физиономия Джонър се заклати към столовата. А Кал, след като вече беше отдала уважение на Рама, върна вниманието си върху проблема с освобождаването на поробените андроиди.

Когато всички заспаха, Рипли се измъкна от леглото си и тръгна боса към товарното помещение.

То беше единственото място на кораба, където можеше да е сама. Където можеше да погледне в себе си и да види какво е останало.

„А колко ми е останало всъщност?“ — запита се тя.

В настоящия момент, съвсем мъничко. Но тя вярваше, че това ще се промени, както се беше променяло много пъти преди това.

Колкото и опасна да можеше да бъде Рипли, тя не беше машина за убийства като пришълците. Беше се уморила, физически и психически. От време на време се съмняваше в себе си.

Но, когато битката започнеше, тя щеше да е готова. Това беше сигурно.

Когато вратата на товарното се отвори пред нея, тя видя, че нямаше да бъде сама в крайна сметка. Кучето, което спеше в средата на помещението, повдигна глава, когато влезе.

„Рекс“ — помисли си тя, прекосявайки товарното и коленичейки до него.

Той беше оцелял, както беше отбелязала Анджи. Това караше Рипли да му отдаде известно уважение.

Кучето я подуши, без съмнение забелязвайки, че не мирише като другите хора. Не и с генетичния материал на пришълците в кръвта й. Но не избяга.

„Друг плюс“ — помисли си тя, прокарвайки ръката си по гладкия му черен гръб.

В този момент вратата се плъзна в отворено положение и някой се присъедини към нея в товарното — някой, който не знаеше, че трябва да я остави сама в момент като този. Тя вдиша, за да усети миризмата. „Женска“ — помисли си. — „И то непозната.“

Това стесняваше нещата значително.

Най-сетне се обърна, за да погледне новодошлата. Сравнена с дългите вериги на товарното, Анджи изглеждаше още по-малка и уязвима, отколкото беше.

— Какво има? — попита Рипли.

— Искам да ти помогна — каза й Анджи.

Рипли се засмя, но така издаде болката си.

— Хората умират, когато се опитват да го направят.

— Видях.

— И не те притеснява?

Анджи сви рамене.

— Все някога всички си отиваме.

— Смели думи за ботаник.

— Ботаниката е опасна работа — каза Анджи без грам ирония в гласа.

— Изглежда е така — отвърна й Рипли по същия начин. — Но не е толкова опасна, колкото моята работа. Намери си друга колония. Сигурна съм, че ще се радват да работиш за тях.

Извръщайки се, тя отново погали кучето. Но Анджи не напусна товарното помещение. Напротив, приближи се до Рипли и застана до нея.

— Моите извинения — каза тя. — Вероятно е прозвучало като молба. Не е така.

Рипли й хвърли обезкуражаващ поглед.

— Не би издържала и десет минути с нас.

Очите на Анджи се втвърдиха.

— Напротив. Освен това онези копелета от Локи убиха баща ми. Заслужавам шанс да помиря духа му.

— Като го отмъстиш?

— Като помогна да се попречи това да се случи отново някъде другаде.

Изглежда знаеше всички верни отговори. „Но се изисква много повече от това“ — помисли си Рипли.

Изискваше се любов към човечеството — толкова заслепяващо силна, че караше дори най-тъмните кътчета да изглеждат светли. Кал притежаваше тази любов. Както и Джонър, по неговия си странен начин.

„А Анджи? Тя има ли я у себе си?“ — Рипли я погледна. Възможно беше.

— Ще приема неудобната тишина за съгласие — каза Анджи. — Сега трябва ли да се направи някакво тайно ръкостискане или нещо такова?