Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

— Хубаво име. Твоето ли е?

Преди тя да успее да му отвърне, главата му се отпусна. Когато опря в ръба на ваната, очите му бяха затворени, а изкуственият живот си беше отишъл от него.

Кал се насили да проучва Коуди, докато не запомни всеки детайл от него. В крайна сметка това вероятно беше единственият начин да види как би могла да умре.

— Направи го — каза Рипли.

От седалката й, разположена до тази на Болеро, виждаше монитор, показващ шест различни части от колонията на ботаниците. Но екранът, който я интересуваше най-много, показваше купола, намиращ се директно под тях, от който те бяха изтеглили удължената верига.

Болеро продължи работата си по контролното табло и вратите на товарното помещение на Бети се затвориха. Гъвкавото устройство за скачване беше прибрано. А в купола ветровете задухаха.

Не бяха като нежния бриз, който подухваше три пъти дневно в купола точно на време. Бяха ужасяващи течения, засмукващи листа, клони, почва и дори млади дръвчета, изхвърляйки ги сгърчени в звездните черни небеса.

Освен тях още нещо беше изхвърлено от купола. Рипли беше сигурна, че видя тъмната, змиевидна форма между отломките — вероятно принадлежеше на пришълеца, който беше откачила от веригата. Както всичко останало и той се понесе към отвора, който Врайс беше изрязал в купола.

След още няколко секунди щеше да достигне Бети, чиято обшивка предлагаше редица удобни за захващане места. А Рипли знаеше от собствен опит, че пришълците можеха да издържат известно време във вакуума.

Болеро засили малко двигателите и отдръпна кораба от купола, за да предотврати това. При което остана само още едно нещо да се довърши.

Вдигайки финото черно дистанционно, което Краке й беше направил, Рипли натисна с палец единствения му бутон. След което се обърна да погледне към колонията през екрана за наблюдение на кабината.

Първата огнена експлозия се състоя в контролния център, моментално повреждайки всички куполи около него. Следващата избухна в резервния отсек, превръщайки го в ад. Още няколко взрива последваха в междинните куполи, карайки ги да изглеждат като стадо малки слънца.

Нямаше да горят дълго , помисли си Рипли. Само докато имаха кислород. Но това щеше да е достатъчно.

Тази точно глутница пришълци вече нямаше никога да притесни някого.

Когато Кал се появи в столовата на Бети, другите вече бяха готови.

— Я — каза Джонър, хвърляйки поглед през рамо. — Колко хубаво, че реши да се присъединиш.

— Остави я на мира — каза му Врайс. — Прекара тежък ден.

Джонър го погледна с презрение.

— Знам — и аз бях долу, помниш ли? За разлика от разни хора, които останаха в кораба да си играят на „скрий салама“.

Врайс почервеня и посочи към Джонър.

— Ах, ти, мизерно копеле! Ако не бях…

— Спокойно — каза Болеро, слагайки ръка на рамото на Врайс. — Ти си този, който ми каза, че той не го прави нарочно — в природата му е да бъде задник.

Джонър се ухили към Врайс.

— Виждаш ли? Има поне един човек на това корито, който ме разбира.

— Както и да е — каза Кал, заемайки мястото си на масата, — Анджи казва, че Краке ще се оправи. Просто трябва да почива известно време.

— Късметлия — каза Болеро.

— По късметлия от Рама — продължи Врайс.

— Което е и причината да сме тук — каза Джонър.

Вдигна един очукан сребрист термос, стоящ пред него, отвори го и изсипа съдържанието му в четири керамични чашки, събрани в средата на масата. След което върна капачката на празния термос на мястото й и всеки от приятелите му взе по една чашка.

Дори Кал, върху която алкохолът нямаше ефект.

— За Рама — каза Джонър, взимайки последната чашка, — най-досадният, всезнаещ кучи син, който съм срещал.

— И един от най-смелите — допълни Кал.

— Добре казано — съгласи се Болеро.

След което пиха, изпразвайки чашите.

Когато приключиха, Джонър беше отворил още няколко термоса и никой не беше в състояние да управлява кораба. Добре, че не се налагаше.

Кал не виждаше смисъл да гледа как космите в носа на Врайс потрепват, докато хърка, затова стана и излезе от стаята. И Джонър, и Болеро изглеждаха с прекалено лъснали очи, че да забележат.

Беше преполовила коридора, когато чу някой да ходи тежко след нея. Спря и видя, че беше Джонър.

— Ей, Кал — каза той.

— Какво има?

— Това, което този Коуди каза… вярваш ли му?

— Няма шанс — каза тя. — Ако толкова много андроиди бяха оцелели след чистката, щях да знам.