Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

Врайс не го каза, но знаеше, че няма други оцелели колонисти. Ако беше имало, те — като Анджи — щяха да са преди приятелите му.

— Хайде — извика той на Анджи, която изглеждаше като да не може да измине дори метър повече по веригата. — Размърдай си задника, по дяволите! Има хора зад теб!

Правейки физиономия, ботаничката изглежда успя да се стегне. След което се закатери малко по-бързо по веригата, позволявайки на Кал, Краке и Джонър да направят същото.

Но след Джонър веригата беше празна, все едно той беше последният, който се беше запътил към Бети. Но това не можеше да е така — нали?

Врайс се намръщи. Къде по дяволите беше Рипли?

Рипли се загледа в съществото в почти пълния мрак под короните на дърветата, изненадана, че то въобще съществува.

И все пак, ето го — голямо, черно куче, което се беше появило от храсталака, докато тя чакаше Джонър да се изкатери по веригата. За малко да го опържи със заряд от високоволтово електричество, когато го видя за първи път.

Но се беше удържала на време. А сега, поставена пред избора да остави животното да бъде убито от беснеещите пришълци, не можа да го направи.

Както не беше могла да направи и оригиналната Рипли, когато беше изнесла котката си Джоунс от Ностромо, докато течеше обратното отброяване за саморазрушаването на кораба.

Явно беше дефект в характера, това желание да бъдат запазвани определени форми на живот. „Защо да не се опитам да спася и растенията? И може би и насекомите, като съм тръгнала така?“

Да вземе кучето нагоре по веригата щеше значително да попречи на усилията й да се спаси. Единственото логично решение би било да го остави.

Но не можеше.

Накрая Рипли преметна пушката си през рамо, щракна с пръсти и каза:

— Ела тук, момче.

Уморено, кучето отиде при нея и я остави да го вдигне.

— Отиваме на малка разходка — каза тя.

С кучето в едната ръка тя се хвана за веригата с другата. След което започна да се изкачва сантиметър по сантиметър нагоре към Бети, използвайки вътрешната част на стъпалата си като стяги, за да може да напредва.

Не беше лесно. Напрежението в ръката и рамото на Рипли беше значително. Но тя търпеше, защото само така можеше да напусне Куполите.

Малко по малко, тя се изкачваше в тъмнината през гъстия, почти непреодолим листак. Малко по малко си проправяше път през него, докато накрая се показа в ярката и постоянна звездна светлина.

Бети беше закачена на повърхността над нея, точно там, където Рипли си я спомняше. След още няколко минути щеше да е вътре в кораба, заедно с последното си тегло.

Изведнъж Рипли чу чупене на клони от дърветата и погледна надолу, виждайки нещо голямо и тъмно да пробива повърхността на листака — нещо с дълга, лъскава глава, поръбен гръб и нокти достатъчно големи, че да могат да обвият кръста й.

„Катери се“ — помисли си тя.

Под нея пришълецът се сви. „Ще скочи.“ А колкото беше голям и силен, сигурно щеше и да успее.

Така беше загинал Рама — падайки жертва на един от пришълците, докато беше висял безпомощно на веригата. Но Рипли нямаше намерение да умира по този начин.

Или изобщо по какъвто и да било.

Държейки се само на една ръка за момент, тя уви краката си около веригата. След което отново ги стисна, заклещвайки единия си крак.

Това й позволяваше да пусне веригата, да свали инжектора от гърба си и да затъкне приклада му в рамото си.

Кучето изсумтя, без съмнение бидейки наясно с рискованата ситуация. Но не се опита да се измъкне.

— Умно момче — каза Рипли.

Тогава пришълецът скочи.

Стисвайки зъби, Рипли натисна спусъка и освободи изкуствено създадена мълния. Енергийният заряд се заби в съществото, карайки го да се извие и прогаряйки плътта по главата и раменете му.

Но това не му попречи да хване с лапа Рипли за глезена.

Изведнъж кракът й започна да се изплъзва, теглен надолу от тежестта на пришълеца. След най-много няколко секунди щеше да изгуби захвата си и да се захлъзга надолу по веригата — или да се освободи от нещо, което също не беше опция.

Но, ако стреляше по пришълеца с шоковата пушка, зарядът щеше да засегне и нея. А тя щеше да поддаде преди извънземното.

Затова измести захвата на пушката, обърна я в ръката си и я заби в черепа на пришълеца колкото можеше по-силно. Ядосан, той я погледна с безокото си лице, а вътрешната му челюст се подаде към нея.

— Проклето да си — изръмжа Рипли през стиснатите си зъби.