Майкл Фридман - Пришълците - Първороден грях

— Извинявай — каза Коуди. — Не исках да…

— И преди да ти хрумнат разни идеи — добави тя, — мога да извадя инжектора си по-бързо, отколкото ти можеш да си помислиш да ми скочиш.

Вдигайки ръце в знак на примирие, ботаникът стана от мястото си.

— Няма нужда от това. Отивам си, виждаш ли?

Но преди да тръгне накъдето и да било, гласът на Врайс изпълни кабината.

— Болеро? Рипли току-що мина през дясната врата на купола. Не мога да определя колко хора има с нея.

Това означаваше, че щяха да излитат след няколко минути, в зависимост от това колко колонисти трябваше да бъдат избутани нагоре по веригата. Болеро започна да активира необходимите системи, извръщайки вниманието си от Коуди.

Което, както се оказа, беше грешка.

Беше сбъркала — не можа да извади инжектора си по-бързо, отколкото Коуди можеше да й скочи. Още повече, той беше изненадващо силен — толкова, че когато я издърпа от седалката й, тя изхвърча като сигнална ракета.

— Врайс! — извика тя по това, което се надяваше да е все още отворена комуникационна връзка и изрита Коуди в топките.

Доколкото успя да прецени, той дори не усети. А преди да опита каквото и да било друго, я блъсна в стената, карайки зъбите й да се разтракат.

Зашеметена и с вкус на кръв в устата, Болеро се осъзна навреме, за да види, че Коуди прави нещо по инструментарното табло. Някак си успя да се надигне и скочи на гърба му. Но той продължи да работи, все едно тя не беше там.

Чувайки съскане зад себе си, пилотът се обърна през рамо — и видя Врайс с пушка с твърди муниции в ръце. Погледите им се срещнаха за момент, давайки да се разбере, че един грешен изстрел би направил на кабината това, което бяха замислили за купола — дупка, през която всичкият въздух щеше да бъде изсмукан в космоса.

Но Болеро знаеше, че няма по-добър избор. Смъквайки се от гърба на ботаника, тя залегна на палубата.

— Коуди! — излая малкият човек.

Коуди не се обърна. Просто продължи да прави това, което правеше, оставяйки Врайс без избор. Надигайки пушката си, той изстреля един куршум в гърба на ботаника.

Което нямаше видим ефект. Проклинайки, Врайс изстреля още един куршум в Коуди, прицелвайки се малко по-нагоре. Този път ботаникът се извъртя и задра с ръце по гърба си, все едно можеше да измъкне куршума.

След това нещо бяло и кашесто започна да изтича от устата му и той падна на палубата до Болеро. Но не остана да лежи — гърчеше се и се извиваше, като че ли преживяваше някакъв нервен шок.

— Той е андроид! — изтърси Врайс.

„Като Кал“ — помисли си Болеро. Това обясняваше начина, по който я беше подхвърлял, и защо първият изстрел на Врайс не беше постигнал нещо.

Присъствието на андроид измежду колонистите надигна въпроси, на които Болеро нямаше време да отговаря сега. Ако Рипли щеше да достигне товарното след няколко минути, Болеро трябваше да довърши подготвянето на необходимите системи — и да се оправи с каквито и забавяния да беше създал Коуди с действията си.

В този момент Гоголак вкара глава в пилотската кабина. Поглеждайки Коуди, очите й се разшириха.

— Той е…

— Андроид — каза Болеро, — знаем вече. — Изправяйки пребитото си тяло на крака, тя хвана Коуди под мишниците и го завъртя, докато главата му не сочеше към Гоголак. — Сега го разкарай оттук.

Вцепенена, Гоголак се наведе да се заеме със задачата. Извлачи го извън кабината, а Врайс отиде с нея, за да се увери, че Коуди не й създава проблеми — и, разбира се, за да бъде сигурен, че самата Гоголак не представлява такъв.

А Болеро се отпусна пред инструментариума си, борейки се със замайването, за да направи това, което трябваше.

Най-сетне Врайс видя това, което чакаше — леко помръдване на веригата. Някой се катереше по нея, карайки я да вибрира с усилията си.

— Качват се — каза той на Гоголак.

— Ще уведомя Болеро — каза тя.

Докато ботаничката работеше с интеркома от контролното табло в стената, Врайс гледаше морето от дървета долу. След няколко минути видя женствена фигура да се изкачва, но не беше достатъчно голяма, за да е Рипли или Кал.

— Анджи — каза Гоголак, поглеждайки иззад Врайс. — За бога, успяла е.

„Анджи изглежда мъничка“ — помисли си Врайс. — „Като дете. Но кой съм аз да говоря за размери?“

Съвсем скоро Кал също излезе от балдахина от листа. А, когато Анджи доближи Бети, зачервена и дишаща тежко от усилията, Краке също се появи. Малко след него беше Джонър.