Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

— Пол — прегърна го с две ръце Роудс. — Здравей, приятелю. Как си!

Сякаш беше прегърнал чувал с кокали.

Върху лицето на Карпинтър се появи някаква призрачна, мрачна усмивка.

— Побъркани времена — каза тихо той.

— Без съмнение. Ще пийнеш ли?

— Не.

— И аз не искам — присъедини се Роудс.

Върху лицето на Карпинтър отново се появи някакво подобие на усмивка.

— Да не си се отказал?

— Аз ли? Няма начин. Това е за цял живот, приятелю. Но в момента мога да мина и без пиячка. Няма ли да седнеш? Отдъхни.

— Да отдъхна, казваш — изкиска се глухо Карпинтър и посочи към касетите и купчините кубчета и дискети. — Стягаш ли се за някъде?

— Това е последният ми ден тук. В понеделник започвам в „Киоцера“.

— Браво на теб.

— Вземам повечето хора със себе си. Хабърд, Ван Влиет, Рихтер, Шиапарели, Коен — основните фигури. Естествено, „Самурай“ са направо в ужас. Говори се за голям съдебен процес. Но това не е мой проблем.

— Не е ли?

— „Киоцера“ дава пълни гаранции.

— Чудесно. Радвам се за теб, Ник. Върви там и подложи всичко живо на своето генно инженерство. Направи, каквото трябва. Създай нова човешка раса, която да диша метан и да пие солна киселина. Направи го, Ник. Заедно с доктор Ву.

— Все още не съм разговарял с Ву. Засега е на Корнукопия и подготвя екипажа за междузвездния полет.

— На Корнукопия ли?

— Изследователският спътник на „Киоцера“. На една крачка от…

— А, да — каза Карпинтър.

Известно време двамата не казаха нищо.

— Много шибана история. Този Валпарайсо Нуево.

— Да.

— Изабел изобщо не може да се оправи. Йоланда беше най-добрата й приятелка.

— Знам. Невероятна жизненост притежаваше тази жена! Просто не мога да повярвам, че…

— Аз също.

— Видях експлозията. Седнал в совалката, наблюдавах и си мислех — за Йоланда, за Енрон, за Давидов. И за стотиците хиляди. Но най-вече за Йоланда. Йоланда. Йоланда.

— Не говори за това, Пол. Недей дори да мислиш.

— Прав си.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?

— Виж какво, ако ти се пие…

— На мен не. На теб.

— Не смея дори да докосна пиене. Взех свръхдоза, докато бях там. Спаси ми живота, но ми разби нервите за дълго време.

— Стимулантите са ти спасили живота?

— Дълга история — отвърна Карпинтър. — Фаркас реши, че трябва да ме ликвидира, и Йоланда ми даде няколко от нейните хапчета, и… о, по дяволите. По дяволите, Ник. Въобще не ми се говори за това.

— Не говори.

Беше му непоносимо да го гледа — Карпинтър представляваше истинска развалина. Много му се беше събрало: историята покрай айсберга, уволнението, пътуването до Чикаго, взривяването на сателита…

Пак дълго мълчание.

„Удобството на едно старо приятелство е, че когато настъпи момент, в който е по-добре да не казваш нищо, просто млъкваш и толкова“ — помисли си Роудс. И на другия всичко му е ясно.

Не след дълго тишината започна да го измъчва.

— Е, Пол? — попита тихо той. — Сега какво? Имаш ли нещо предвид?

— Да. Имам.

Роудс изчака.

— Обратно в космоса — продължи Карпинтър. — Трябва да се махна от тук. Със Земята е свършено, Ник. Поне за мен. Нямам никого освен теб. И Джийн може би, но това не е сериозно. А и не искам да й обърквам допълнително живота, така че най-добре да я оставя на мира. Не искам да се мотам наоколо и да гледам как всичко се разпада.

— Няма да се разпадне. Всичко ще се оправи. Или по-скоро, ще се приспособим към онова, което неминуемо ще настъпи.

— Чудесно. Приспособявай, Ник, желая ти успех. Но аз трябва да се омитам.

— На кой сателит смяташ да се установиш?

— Не на сателит. Още по-далеч.

— Не те разбирам. На Марс? На Ганимед?

— Още по-далеч, Ник.

Роудс го погледна слисан. Постепенно започна да проумява думите му.

— Междузвездният проект? — попита той, но не искаше да повярва на хрумването си.

Карпинтър кимна.

— Но защо, за бога? L–5 не са ли достатъчно далеч за теб?

— Не особено. Искам да стигна до възможно най-отдалеченото място и след това да продължа още по-нататък. Искам да се очистя от всичко, което се случи. Да започна от самото начало.

— Но как би могъл? Междузвездният проект…

— Можеш да ми помогнеш. Можеш да ме вкараш вътре. Това е работа на „Киоцера“, Ник. А от понеделник ти си високопоставен учен в „Киоцера“.

— Да, прав си — отвърна Роудс, макар че предложението му го изненада. — Предполагам, че… имам известно влияние. Но не това имах предвид.

— А какво, Ник?

Роудс се поколеба.