Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

— По-добре да влезете, господине — повтори Клюдж.

— Да, да. Вижте какво, когато се появят, кажете им, че съм се качил, и… вижте какво, кажете им също, че Фаркас не е предал съобщението тази сутрин. Разбрахте ли? Фаркас не е предал съобщението.

Карпинтър бръкна в джоба си и измъкна една от местните монети. Наричаха ги калаганос. Всъщност не бяха монети, а някакви плочки. Нямаше представа каква е стойността й, но беше голяма и приличаше на сребърна, а от едната й страна беше изписано „двайсет“ — вероятно беше достатъчно. Подаде я на Клюдж.

— Последно повикване за полет 1133…

Къде бяха Енрон и Йоланда? Къде беше Давидов? Бяха арестувани: беше сигурен в това.

А Олмо беше открил бомбите, да. Но дали беше открил всички бомби? Имаше ли представа колко са на брой? Беше ли се сетил да попита?

Карпинтър влезе в залата. Мина му мисълта, че щом покаже картата си за самоличност, веднага ще го арестуват, но не се случи нищо такова: казаха му, че всичко е наред — очевидно беше чист и по никакъв начин не го свързваха с конспираторите. Дори не го бяха забелязали по време на краткотрайния му престой на Валпарайсо Нуево.

Дванайсет часът.

Бяха му поръчали да предизвика бъркотия, ако другите не пристигнат навреме, за да забави полета, докато се появят.

— Моите приятели все още ги няма — каза той на служителката на гишето за проверка на документите. — Ще се наложи да забавите полета, докато пристигнат.

— Това е абсолютно невъзможно, господине. Орбиталните разписания…

— Снощи ги видях и те бяха категорични, че ще бъдат тук навреме!

— Може би са се качили.

— Не са. Един от агентите, който ги познава, каза…

— Бихте ли казали имената им, господине?

Карпинтър избърбори имената им. Все още говореше прекалено бързо. Служителката го помоли да ги повтори по-бавно и той го направи. Тя поклати глава.

— Тези хора не пътуват, господине.

— Така ли?

— Резервациите им са отменени. И на тримата. Има оставено съобщение, че не летят.

Карпинтър се облещи.

Значи са арестувани. Вече няма никакво съмнение. Олмо ги е спипал и те са разкрили заговора, освен ако разпитите им са отложени за по-късно.

Но бомбите… бомбите… дали Олмо е открил всички бомби? Дали въобще знаеше?

— Ако нямате нищо против, господине, трябва да заемете мястото си… веднага.

— Да — отвърна механично Карпинтър. — Разбира се.

Пристъпвайки с походката на умиращ робот, той се заклатушка към совалката. Огледа се за Йоланда, Енрон, Давидов. Нямаше ги. Естествено, че ги нямаше.

Остави се да му закопчаят ремъка в гравитационното кресло. Зачака отделянето на совалката.

Енрон. Давидов. Йоланда.

Невероятна каша. Нищо не можеше да направи. Абсолютно нищичко. Да ги принуди да забавят полета? Нямаше да го направят. Просто щяха да го изхвърлят и да го задържат под охрана. Би било чисто самоубийство.

— Моля облегнете се и приятен полет…

Да. Естествено.

Совалката се отдели. Беше точно дванайсет и петнайсет. Постави ръце върху очите си. Никога досега не беше изпитвал такова абсолютно изтощение. Ако се умираше от преумора, отдавна да беше умрял.

— Колко е часът? — попита след доста време той човека в отсрещното кресло.

— На Валпарайсо Нуево ли?

— Да.

— Точно един и двайсет и осем.

— Благодаря — отвърна Карпинтър.

Обърна се към илюминатора и втренчи поглед през него, питайки се дали тази страна беше обърната към Валпарайсо Нуево и ако е така, коя ли от множеството светли точици беше спътникът, който беше напуснал преди малко.

Не се наложи да чака дълго.

Експлозията приличаше на внезапно разцъфнало алено цвете. Последвана от втори червен блясък, трети…

Роудс тъкмо почистваше бюрото си, когато сигналната лампичка светна.

— Господин Пол Карпинтър иска да ви види, доктор Роудс — обяви андроидът.

Беше последният му ден в „Сантачиара текнолъджис“ и имаше да свърши милион неща, но едва ли би могъл да каже на Пол, че е прекалено зает, за да се срещнат.

— Покани го да влезе — каза Роудс.

Карпинтър изглеждаше невероятно променен. Само за седмица-две беше отслабнал с десетина килограма и беше остарял с десетина години. Лицето му беше измършавяло, зачервените му очи гледаха безизразно, а дългата му жълта коса беше изгубила блясъка си. Беше обръснал брадата си, което Роудс изобщо не си спомняше да е правил друг път, и изпитата и издължена долна половина на лицето му придаваше вид на непознат човек.