Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Чувстваше се изтощен, парализиран, замаян.

Стимулантите все още изгаряха мозъка му. Въздействието им беше понамаляло и движенията му се бяха нормализирали, но мислите му се мятаха във всички посоки със свръхсветлинна скорост.

Дали не беше прекалил с дозата? Трябваше ли да се обърне към лекар?

„Едно е достатъчно при нормални обстоятелства — беше му казала Йоланда. — Две при екстремни.“ Той беше взел три.

Цялото му тяло се разтресе. Положи усилия, за да не политне с лице върху масата.

— Желаете ли нещо за пиене, господине? — попита го келнерът андроид.

Въпросът му се стори безумно смешен. Карпинтър избухна в невъздържан смях. Андроидът изчака до масата, заел любезна стойка.

— Или може би нещо за ядене?

— Не, благодаря — насили се да отвърне Карпинтър. — Не искам нищо.

Скороговорката все още го караше да фъфли. А и как можа да благодари на андроид!

Андроидът се оттегли. Карпинтър постепенно се успокои. Вдишвай, издишвай.

След малко си спомни, че по плана на Давидов Фаркас трябваше да се свърже в седем сутринта с някои си полковник Олмо от цивилната гвардия и да му съобщи, че сателитът е осеян с експлозиви и че ако до обяд генералисимус Калаган не абдикира, всички те ще бъдат взривени. Дали Фаркас беше успял да предаде ултиматума на Олмо?

Не, не. В шест часа Фаркас гонеше Карпинтър из обвивката. Беше решил първо да ликвидира шпионина на „Самурай индъстрис“ и след това да разговаря с Олмо. Следователно ултиматумът, по всичко изглежда, не беше предаден, освен ако Фаркас беше нарушил програмата и беше разговарял с Олмо посред нощ.

Значи Олмо не знаеше нищо за крайния срок. Опитът за преврат се беше провалил.

Но експлозивите бяха заредени да избухнат в един и половина.

— Извинете — обърна се Карпинтър към жената на съседната маса. Гласът му прозвуча дрезгаво и завалено, сякаш току-що се беше отървал от лапите на инквизицията. — Бихте ли ми казали колко е часът?

— Единайсет и половина — отвърна жената.

Исусе Христе! Оставаха по-малко от трийсет минути до крайния срок за абдикацията. И два часа до избухването на бомбата.

Явно беше прекарал часове в дрогирано състояние върху пода на обвивката.

Огледа се за съобщителен апарат и видя, че един е закрепен от лявата страна на масата. Клавиатурата му беше миниатюрна и в сравнение с нея пръстите му се сториха дебели като дънери, а когато се опита да си спомни кода на хотелската стая на Давидов, за част от секундата през главата му преминаха десетки осемцифрови комбинации.

Спокойно. Спокойно. Опита се да се ориентира сред лабиринта от номера и попадна на верния, след което го набра.

Никакъв отговор.

Нито сигнал за прехвърляне на друг номер.

Набра номера на „Спешни услуги“ и поръча Давидов да бъде издирен, където и да се намираше на Валпарайсо Нуево. Не можа да проумее защо услугата не беше направена автоматично, но след минута апаратът избълва съобщение, че търсеното лице не може да бъде открито.

Къде беше потънал Давидов?

Набра номера на стаята на Енрон и Йоланда. Нищо.

Нещо не беше наред. Къде бяха всички тези хора? Бомбите отмерваха минутите.

Пое дълбоко въздух и набра номера на централата. Каза, че иска да разговаря с полковник Олмо от цивилната гвардия. Свързаха го с щаба.

— Полковник Олмо, ако обичате.

— Кой го търси?

— Казвам се Пол Карпинтър. От … — едва не се изпусна да каже „Самурай индъстрис“, но се спря навреме: — … „Киоцера-Мерк“. Сътрудник на Виктор Фаркас. Така му съобщете. Виктор Фаркас.

Изпитваше затруднение да се изразява ясно.

— Един момент.

Карпинтър зачака. Чудеше се какво да каже на Олмо. Дали да му издрънка всичко подробно за конспирацията. Не беше негова работа да му предава ултиматума. Той беше лакеят в цялата тази работа. От друга страна, именно той отстрани Фаркас и никой друг не знаеше за това. Той ли беше човекът, който трябваше да заеме мястото на Фаркас?

— По какъв въпрос се обаждате, господин Карпинтър? — попита глас отсреща.

Исусе Христе.

— От конфиденциален характер. Мога да разговарям единствено с полковник Олмо.

— Полковник Олмо отсъства в момента. Бихте ли разговаряли с дежурния офицер капитан Лопес Агуир?

— Олмо. Само Олмо. Моля ви. Изключително спешно е.

— Свързвам ви с капитан Лопес Агуир.

— Олмо — повтори Карпинтър и почти се разплака.

— Тук е Лопес Агуир — обади се груб и отегчен глас. — За какво става дума?

Карпинтър се вторачи в апарата в ръката си, сякаш държеше змия.