Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Фаркас пристъпи към него. Около тях се стелеше непрогледен мрак и Карпинтър не виждаше абсолютно нищо. Едва успя да забележи протегнатите ръце на Фаркас. Опипа внимателно с крак пространството зад себе си, за да разбере дали наистина се е доближил до бездната, за която беше споменал Фаркас, или беше натикан в задънена улица. Опитът беше безрезултатен. Сега вече наистина не виждаше нищичко.

Но Фаркас виждаше.

И напред, и назад. Сляпото зрение му позволяваше да вижда на 360 градуса, както беше казала Йоланда.

Карпинтър чу учестеното дишане и усети приближаването на масивното тяло. Сега беше свръхчовешки бърз, но Фаркас виждаше и беше по-едър и по-силен. Мракът накланяше везните на негова страна.

Карпинтър рязко измъкна пуловера през главата си и го прихвана леко с два пръста, Фаркас напредваше като валяк. Карпинтър зае максимално стабилна позиция върху двата си крака.

Телата им се сблъскаха. Карпинтър усети мощен удар в гърдите си, който сякаш сплеска гръдния му кош.

Все пак успя да превъзмогне болката и да запази равновесие. Хвана пуловера като ласо и когато Фаркас посегна да нанесе решителния удар, надяна го върху куполообразната му глава, усука долния край около врата му, омота и завърза горния на възел като плътно прилепнала качулка. Стори му се, че всичко това продължи цяла вечност. Всъщност беше изминала част от секундата.

Фаркас изрева. Заблъска земята с крака, като издаваше нечленоразделни звуци.

„Да те видя сега. Ще ти върши ли работа сляпото зрение през вълната?“

Явно не му вършеше, Фаркас беснееше и се блъскаше като ослепен циклоп в тъмнината, а Карпинтър — пъргав и енергичен Одисей — го заобиколи светкавично, като му нанесе мощен удар, от който той се завъртя около себе си. Фаркас залитна, задържа се на краката си и се спусна към Карпинтър.

Беше бърз, но Карпинтър беше по-бърз. Отново отстъпи встрани и усети как Фаркас профуча с протегнати ръце покрай него, като ръмжеше бясно и тресеше земята с мощни крачки.

Чу ненадеен крясък. От изненада? От гняв? От ужас?

Протяжен вик, последван от внезапна тишина.

И някакъв тъп, далечен удар.

— Фаркас? — извика Карпинтър.

Никакъв отговор.

— Да не падна в дупката, Фаркас? Да не си умрял?

Никакъв звук. Тишина. Тишина.

Значи Фаркас го нямаше. Наистина го нямаше. Не беше за вярване — цялата тази мрачна сила ей така да изчезне. Този странен мъж. Карпинтър се втренчи в тъмнината.

Не изпита никакво удовлетворение от победата, а само обърканост и умора. Въздействието на хапчетата беше достигнало кулминационната си точка и сега започваше сриването. Беше се изкачил много нависоко — спускането щеше да е мъчително.

Изведнъж му се зави свят и започна да му се гади. Цялата вселена се завъртя пред очите му. Рухна на колене и прилепи тяло към невидимата повърхност под краката си. Всичко се люшкаше, трептеше, пулсираше. Стомахът му се сви. Спазмите ставаха все по-болезнени и в един момент изпита усещането, че ще го обърнат наопаки, а когато най-после престанаха, пропълзя няколко метра и се изпъна върху грапавата повърхност, притиснал буза о нея, докато стимулантите бушуваха като урагани в тялото му. Не се долавяха никакви признаци на живот от страна на Фаркас. Фаркас го нямаше, Фаркас беше мъртъв.

Минаха може би часове. През цялото време се намираше в някакъв халюцинационен унес. Постепенно съзнанието му се избистри и той дойде на себе си. Или почти на себе си.

Разтърсиха го гърчове, стенания, ридания, докато последните симптоми на свръхдозата отшумяваха в пренапрегнатата му нервна система.

Когато се опита да се изправи, разбра, че не може. Краката му бяха омекнали и главата му беше празна. Не му беше останала капчица сила. Отново се отпусна върху повърхността и полежа известно време, докато се поуспокои. Запълзя бавно, като опипваше внимателно пътя пред себе си, за да се предпази от някоя изпречила се пред него пропаст. Най-после разбра, че е достигнал осветеното от мъждукащите крушки място, които му дадоха възможност да се ориентира.

Намери вратата, която водеше към Ел Мирадор.

— Фаркас? — извика за последен път той, като хвърли поглед към мрака.

Нищо. Тишина.

И залитна върху павирания площад.

Нямаше понятие колко е часът. Беше загубил часовника си по време на битката. Явно не беше никак рано. Повечето от масите в кафенетата на площада бяха заети. Намери една свободна и се стовари върху стола. Забеляза, че хората го оглеждат с любопитство. Сигурно целият беше покрит с рани и мръсотия.