Робърт Силвърбърг - Зной в полунощ

Усети, че го свива под лъжичката. „Позволил си на тая патка да те превърне в палячо“ — помисли си мрачно той.

— Но наистина не допускам — продължи тя, — че би могъл да представлява някаква опасност за нас. Всичко, което знам за него, ме кара да мисля, че е изключително интелигентен и способен…

— Добре. Достатъчно. Връща се.

Планът беше да вечерят отделно — Енрон и Йоланда някъде, Фаркас и Карпинтър сами, Давидов с мистериозната си компания от Лос Анджелис. Когато се разделяха, Йоланда дръпна настрана Карпинтър във фоайето.

— Внимавай с Фаркас — пошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? Какво да внимавам?

— Няма ти доверие.

— Но той сам ме покани.

— Знам. Нещо му се върти в главата. Вероятно Марти му е наговорил нещо за теб.

— Марти ли? Но той няма никакви причини да смята, че…

— Знаеш ги евреите. Параноята им е национално хоби.

— За какво става дума?

— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Току-що Фаркас ме разпитваше за теб. Дали не те смятам за опасен. Колко добре те познавам. Каза, че е от нерви. Може и така да е, но аз бих внимавала, ако бях на твое място.

— Добре. Ще внимавам.

— Не го изпускай от очи. Нищо не е в състояние да го спре, а плюс това е ужасно силен и бърз. Вижда във всички посоки едновременно. Може да стане много опасен. Знам на какво е способен. Веднъж спах с него, само веднъж — никога не съм срещала такъв мъж. Толкова бърз и толкова силен. — Йоланда бръкна в чантичката си и измъкна три малки осмоъгълни жълти таблетки. — Ето. Вземи ги и ги задръж. Ако имаш проблеми, може да ти помогнат.

Тя ги притисна в дланта му.

— Стимулант ли е това?

— Да. Вземал ли си някога?

— От време на време.

— В такъв случай знаеш. Едно е достатъчно при нормални обстоятелства. Две при екстрени.

— Сигурна ли си, че Фаркас е намислил някаква гадост? Или и твоите нерви не издържат?

— Може и да е така. Но той наистина ме разпитваше за теб. Дали ти имам доверие и други такива. Никак не ми хареса, но може и да си въобразявам. Просто внимавай. Това е всичко.

— Добре.

— А твоите нерви? Не са ли изопнати?

— Не — отвърна Карпинтър. — Вече не ми пука за нищо. Сигурно отдавна са изпращели на късо — усмихна й се той и бързо я целуна по бузата. — Благодаря за хапчетата. И за предупреждението.

— Моля.

Ранна самотна вечеря. След това гледане на видео в стаята. После в леглото. Утре е големият ден. Ранно пиле рано пее.

„Знам на какво е способен. Веднъж, спах с него, само веднъж.“

Само веднъж. Я виж ти. Бързо действаше тази девойка.

Е, утре всичко ще стане ясно.

Тази нощ Карпинтър сънува, че се намира в открития океан на някаква яхта, с която пресичаше сам Пасифика от Калифорния до Хаваите. Но това ставаше в някакво друго време и в някакъв друг свят, защото небето беше ясно и синьо, а прохладният морски ветрец довяваше до ноздрите му свежия дъх на сол вместо тежкия мирис на азотен окис и водната повърхност беше чиста и прозрачна, без червените туфи сгърчени водорасли мутанти, нито фосфоресциращите стада медузи, нито превърналите се в катран вкаменелости от двайсети век.

Беше облечен само в изпокъсани, срязани джинси, но въобще не се страхуваше от слънцето, което изгряваше всяка сутрин без мрачния ореол от парникови газове и разпръскваше мека, нежна, почти ласкава светлина над океана. Вятърът пееше в изопнатите платна, сутрин, след като приключеше с обичайните си занимания, вземаше някоя книга или подрънкваше на китара до обяд. След това мяташе спасителното въже зад борда и скачаше след него, цамбуркайки покрай яхтата в кристалната, кадифена, топла, съвършено чиста вода. А следобед…

Следобед видя един самотен остров, съвсем мъничък, неотбелязан в никоя карта, с три палми, покрит със зеленина и с великолепен бял плаж. Висока, чувствена тъмнокоса жена стоеше в спокойния пристан и му махаше с ръка. Беше гола — само парче червен плат покриваше слабините й.

Блестящата й бронзова кожа грееше под ярката тропическа светлина, тежките й гърди, мощните й бедра…

— Пол? — викаше тя. — Пол, аз съм, Йоланда… ела да си играем, Пол…

— Идвам — викна й той и постави ръка на кормилото.

И доближи брега, и метна котва в плитчините, и заплува към нейните протегнати ръце, и… и… И телефонът дрънчеше.

„Сбъркали сте номера. Оставете ме на мира.“

Но не спираше.

„Майната ви. Не виждате ли, че съм зает?“

Продължаваше и продължаваше, неумолимо, безжалостно. Накрая Карпинтър протегна крак и го включи с палец.