Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Когато се спуснах, описах подробно моето откритие на Тарс Таркас, който предложи да продължа изследванията си нагоре, докъдето стигна, а той ще пази входа от възможно нападение.

Изследвайки странната тръба, аз открих, че стълбата от хоризонтални пръчки върви нагоре, докъдето ми стига погледът, и при изкачването светлината ставаше все по-силна. Аз продължих цели сто и петдесет метра, докато стигнах отвора в стъблото, който пропускаше светлината. Той бе с почти същия диаметър, както входът в основата, и се отваряше върху един дебел, плосък клон, чиято изтъркана повърхност свидетелстваше за дългата му употреба като стъпало за слизане и изкачване.

Не се осмелих да изляза на клона от страх, че може да бъда открит и отстъплението ни в тази посока да бъде отрязано, затова бързо заслизах към Тарс.

Скоро стигнах при него и ние заедно се заизкачвахме по дългата стълба към отвора.

Тарс вървеше напред и когато аз стигнах първата от хоризонталните пръчки, изтеглих стълбата нагоре след себе си, подадох му я и той я отнесе по-нагоре, където я залости здраво до стената на тръбата. По същия начин аз извадих по-долните пръчки, които изминавах, тъй че ние скоро лишихме вътрешността на дървото от всички възможни средства за изкачване на едно разстояние от основата около тридесет метра. По такъв начин осуетихме нападение и преследване в гръб.

Както научихме по-късно, тази предпазна мярка ни е спасила от страшни изпитания.

Когато стигнахме отвора на върха, Тарс Таркас се отдръпна настрана, за да мога да изследвам положението, тъй като поради по-малката си тежина и по-голяма подвижност аз бях по-приспособен за опасното преминаване по висящия път. Клонът, на който се озовах, се издигаше под малък ъгъл към скалата и когато тръгнах по него, аз открих, че той свършваше един-два метра над неголяма издатина от скалата при входа на тясна пещера. По-тънкият край на клона, който наближавах, се огъна под моята тежина, докато с предпазливите си стъпки до самия му край той не се изравни с издатината, на разстояние от около половин метър от нел.

Далече под мен лежеше яркочервеният килим на долината, а близо хиляда и петстотин метра нагоре се извиваше святкащата повърхност на огромни скали.

Скалата, пред която стоях, не бе една от онези, които видях от земята. Но доколкото разбрах, тя бе толкова добра за нашата цел колкото и другите и затова аз се върнах на дървото за Тарс Таркас.

Ние тръгнахме заедно по люлеещия се клон, но когато стигнахме края му, открихме, че нашата тежест така наведе клона, че отворът на пещерата остана високо над нас.

Тарс Таркас се върна по клона, като остави най-дългия си кожен пояс у мен, и щом клонът се вдигна до удобната височина, аз влязох в пещерата. По-късно се озовахме на една малка издатина с великолепен изглед към долината, простряна под нас. Пищната гора и яркочервената морава обкръжаваха едно мълчаливо море и над всичко се извисяваха блестящите чудовищни скали пазачи. Стори ни се, че различихме едно позлатено минаре, светещо под слънцето сред вълнистите върхове на далечните дървета, но сметнахме това за халюцинация, породена от голямото ни желание да открием следи от цивилизовани хора в това прекрасно, но непристъпно място.

Под нас, върху брега на реката, големите бели маймуни гълтаха последните останки от другарите на Тарс Таркас, докато големите орди на растителните хора пасяха на все по-широки кръгове от поляната.

Знаейки, че сега нападение откъм дървото е невъзможно, ние решихме да изследваме пещерата. Имахме всички основания да вярваме, че е само продължение на пътя, който вече бяхме извървели бог знае накъде, но очевидно — далеч от тази долина на ужасяваща свирепост.

Напредвайки, ние открихме един тунел, добре издълбан в здравата скала. Неговите стени се издигаха на пет метра над широкия под. Покривът бе сводест. Нямахме средство за осветление и бавно опипвахме пътя си във все по-увеличаващата се тъмнина, докато Тарс се държеше за едната стена, аз — за другата, при това хванати за ръце, за да не попаднем в някакви отклонения и да се загубим в тях. Скоро се намерихме пред една препятствие, което ни спря. Приличаше повече на преграда, отколкото на внезапен край на пещерата, защото бе построено не от материала на скалата, а от нещо, което на пипане приличаше на твърдо дърво.

Аз шарех мълчаливо с ръце по повърхността му и скоро бях възнаграден с напипването на копче, което обикновено на Марс означава врата, както една брава на земята.