Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Неговият тон бе студен и ироничен и изразяваше ужасното разочарование, което бе изпитал. Такова страшно отрезвяване, такова осуетяване на надежди и стремежи, такова изкореняване на вековна традиция би оправдала и много по-голяма проява от страна на Тарк.

Аз сложих ръката си върху рамото му.

— Съжалявам — едва ли имаше нещо друго за казване.

— Помисли, Джон Картър, за безбройните барзумианци, които са предприемали доброволното поклонение до тази жестока река на времето само за да паднат в лапите на ужасните създания, които ни нападнаха днес.

Има една древна легенда, че някога един червен човек се завърнал от бреговете на загубеното море Корус, завърнал се от долината Дор назад през мистериозната река Исс и разказал богохулствено за ужасни зверове, които населявали една долина с вълшебна красота; зверове, които се хвърляли върху всеки барзумианец в края на поклонението му и го изяждали върху бреговете на загубеното море, където той е търсил любов, мир и щастие. Но древните хора убили богохулника, както заповядвала традицията — да се убива всеки, който се завърне от лоното на реката на мистерията.

Но сега ние знаем, че това не е било богохулство, че легендата е истинска и че човекът е разказал само онова, което е видял. Но каква полза за нас от това, Джон Картър, дори и да се отървем, ние също ще бъдем смятани за богохулници. Ние сме между дивия тоут на сигурността и лудия зитидар на факта, ние не можем да се спасим нито от едното, нито от другото.

— Както земните хора казват, ние сме между дявола и дълбокото море — отговорих аз и не сдържах усмивката си пред нашата дилема.

— Няма какво да правим, освен да чакаме. Този, който ни убие, ще има после да брои много по-голям брой свои мъртъвци, отколкото е взел в замяна. Бяла маймуна или растителен човек, зелен барзумианец или червен човек, какъвто и да бъде онзи, който вземе последния данък от нас, ще знае, че скъпо му е коствал животът на Джон Картър, принца от династията на Тардос Море, както и този на Тарс Таркас, Джедай на Тарк.

Аз не можах да сдържа смеха си от мрачния му хумор и той се присъедини към мен с онзи рядък смях на истинско веселие, което бе едно от качествата на този буен вожд, отличаващо го от другите хора в неговия род.

— Но ти, Джон Картър — извика той най-после, — ако не си бил тука през всичките тези години, как стана така, че те намерих?

— Аз бях отнесен на земята — отговорих. — Десет дълги земни години се молих и надявах за деня, който отново ще ме отнесе на тази стара ваша планета, към която при всичките нейни жестоки и ужасни обичаи аз чувствам симпатия и любов, дори по-големи, отколкото към света, в който съм се родил.

Десет години аз понасях мъката от неизвестността и съмнението, дали е жива Дея Торис, и сега, когато за първи път имам отговор на моите молитви и съмнението ми е разсеяно, по един жесток каприз на съдбата се намирам хвърлен на онова мъничко място в Барзум, откъдето очевидно няма спасение или ако има, то е на цена, която ще изгаси завинаги последната ми трепкаща надежда да видя моята принцеса.

Само половин час преди да те видя в борба с растителните хора, аз стоях под лунната светлина върху бреговете на една широка река, която свършва при източния бряг на най-благословената страна на Земята. Аз ти отговорих, приятелю. Вярваш ли?

— Аз вярвам — отговори Тарс Таркас, — макар да не мога да разбера.

Докато говорехме, аз изследвах с очи вътрешността на залата. Тя бе над сто метра дълга и наполовина широка, с нещо, наподобяващо врата в центъра на срещуположната стена.

Залата бе изсечена в скалата, която изглеждаше тъмножълта в мътната светлина, пръскаща се из обширното пространство от един мъничък радиев осветител в средата на покрива. Тук-там полираните повърхности от рубин, смарагд и диамант разнообразяваха златните стени и тавана. Подът бе от друг материал, много твърд и изтъркан до гладкостта на стъклото от употреба. Освен двете врати не можах да различа друг отвор и тъй като едната вече бе затворена, аз се приближих до другата. Когато протегнах ръката си, за да потърся контролното копче, жестокият и подигравателен смях проехтя така близо до мен, че неволно отстъпих назад, стискайки още по-здраво дръжката на меча.

И тогава от далечния ъгъл на залата един безжизнен глас пропя: «Няма надежда, няма надежда, мъртвите не се връщат, мъртвите не се връщат, няма никакво възкресение. Не се надявай, защото няма никаква надежда.»